разгадало „Амур и Психея“ от едно помирисване. Просто му бе любопитно какво ли се крие зад цялата тази работа.
— Както изглежда, имаш чувствителен нос, млади момко — подхвана той, след като Грьонуй престана да грачи, и се върна в работилницата, за да постави свещника върху масата, — несъмнено добър нос, но…
— Моят нос е най-добрият в Париж, метр Балдини — прекъсна го с грак Грьонуй, — познавам всички миризми по света, всички, каквито се срещат в Париж, само дето не знам имената на някои от тях, ама мога да ги науча, миризмите, дето имат имена, не са много — само няколко хиляди, ще ги науча, никога няма да забравя името на балсама сторакс, балсамът се казваше сторакс, викат му сторакс…
— Млъкни! — провикна се Балдини. — И не ме прекъсвай, когато говоря. Много си нескромен и самомнителен. Няма човек, който да познава по име хиляда миризми. Самият аз не знам хиляда, ами само няколкостотин, защото в нашия занаят няма повече от няколкостотин — всичко останало вече не е мирис, а воня!
Грьонуй, който по време на вулканичния си апостроф почти се бе разгърнал телесно и във възбудата си бе размахал ръце, за да опише с кръг това „всичко, всичко“, което познава, при репликата на Балдини сви наново глава подобно крастава жаба и замръзна дебнещ на прага.
— Естествено — продължи Балдини, — отдавна съм наясно, че в „Амур и Психея“ са включени сторакс, розово масло и карамфил, както бергамот, екстракт от розмарин и така нататък. За да се установят всички съставки, е необходимо — както се казва — страшно тънко обоняние и нищо чудно, ако Господ Бог те е дарил като много, много други хора — особено на твоята възраст — с доста тънък нюх. Парфюмеристът обаче — на това място Балдини вдигна показалец и изпъчи гърди, — парфюмеристът обаче се нуждае от нещо повече от сносен нос. Нуждае се от неподкупен орган на обонянието, обучаван с десетилетия, който да може да разпознава със сигурност по вид и количество най-сложните миризми, тъй както да може да създава и нови, непознати благоуханни смеси. Такъв добър нос — и той потупа с пръст собствения си — човек няма
— Можеш ли да ми я кажеш поне приблизително? — настоя Балдини и леко се приведе напред, за да види по-добре краставата жаба на прага. — Само горе-долу. На око. Е, човече с най-добрия нос в Париж, говори де!
Грьонуй мълчеше.
— Виждаш ли — каза Балдини колкото доволен, толкова и разочарован и пак се изпъчи, — не можеш. Та как иначе. Ти си от ония, дето все им е вкусно — без значение дали супата е подправена с див кервиз или с магданоз. Е, хайде — и това е нещо. Ала още дълго няма да стане от тебе готвач. И запомни, преди да си тръгнеш: във всяко изкуство, а и във всеки занаят, талантът не струва пет пари, всичко е дългогодишен опит, който се придобива със скромност и трудолюбие.
Вече посягаше към свещника на масата, когато откъм вратата се понесе сподавеният грак на Грьонуй:
— Ама аз не знам какво е това рецепта, метр, това не знам, иначе всичко друго знам!
— Рецептата е алфата и омегата на всеки парфюм — отвърна строго Балдини, защото искаше да сложи край на разговора. — Тя представлява най-точното научно упътване в каква пропорция трябва да се смесват отделни съставки, за да се получи единственото, неподражаемото благовоние — това е то рецепта. Или формула — ако тази дума ти е по-позната.
— Рецепта, рецепта — заграка Грьонуй и като че ли порасна малко, позапълни вратата. — Не ми трябва рецепта. Тя ми е в носа. Да почвам ли да смесвам, метр? А? Да почвам ли?
— Как така? — повиши глас Балдини и поднесе свещта към лицето на гнома. — Как така да смесваш?
За пръв път Грьонуй не се сви и не отстъпи назад.
— Ама всички миризми, които ми трябват, са тук наоколо, в това помещение — каза той и пак посочи в тъмнината. — Ето розовото масло! Ето портокаловия цвят! Розмаринът там!…
— Разбира се, че са тук! — изрева Балдини. — Всичките са тук! Но пак ти повтарям, дръвнико, какво от това, щом не знаеш рецептата!
— Ето жасмина! Ето винения алкохол! Бергамота! Сторакса! — грачеше Грьонуй и при всяко име сочеше определената точка в помещението, където бе тъмно като в рог, и силуетът на лавицата едва се мержелееше.
— Ама ти си виждал и нощем, а? — нахвърли се Балдини. — Ти си бил не само най-добрият нос, ами и най-острото око на Париж, тъй ли? Ако имаш и що-годе добри уши, то ги разтвори, за да чуеш какво ще ти река: ти си един дребен мошеник. Май си подучил нещичко у Пелисие, шпионирал си го, а? И вярваш, че ще се хвана?
Сега Грьонуй се бе разгърнал изцяло в рамката на вратата, както се казва — в цял ръст, с леко разкрачени крака, с леко разперени ръце, подобно на черен паяк, оплел мрежата си в дупката на врата.
— Дайте ми само десет минути — рече той, без да се запъва — и ще ви приготвя парфюма „Амур и Психея“. Веднага, тук, в това помещение. Метр, дайте ми само пет минутки!
— Смяташ, че ще те оставя да безчинствуваш в работилницата ми, а? С есенции, струващи цяло състояние? Тебе?
— Да — кимна Грьонуй.
— Ха! — възкликна Балдини, като изпуфка наведнъж целия въздух от гърдите си. После пое дълбоко дъх, вторачи се в паякообразния Грьонуй и умът му защрака. „По принцип ми е все едно, защото, така или иначе, утре всичко свършва. Знам, че не е в състояние да изпълни това, което твърди, направо е невъзможно — иначе би бил по-велик и от самия Франджипани. Но защо пък да не го оставя да ми демонстрира това, което вече знам? Нищо чудно, ако някой ден в Ме-сина — нали, като остарее, човек става странен и се вкопчва в най-налудничави идеи — си спомня, че не съм признал един олфакторен гений, едно същество, върху което с шепи се е изпитала Божията милост, един вундеркинд… Не, изключено! Според всичко, което ми подсказва здравият разум — изключено! Но все пак има чудеса — доказано е. Ей на, ами когато някога легна да мра в Месина и на смъртния одър ме споходи мисълта: тогава, в Париж, оная вечер не си ли затвори очите пред чудотворството? Няма да ти е много приятно, Балдини! Нека този глупак похаби няколко капки розово масло и мускус — и ти би ги зяносал, ако наистина все още се интересуваш от парфюма на Пелисие. Та макар и скъпи, много, много скъпи — какво представляват няколкото капки в сравнение със солидното познание и спокойния заник на дните ти?“
— Внимавай! — продължи Балдини с фалшива строгост. — Внимавай! Аз… впрочем как се казваш?
— Грьонуй, Жан-Батист Грьонуй.
— Аха. Значи внимавай добре, Жан-Батист Грьонуй! Размислих. Ще ти дам възможност да докажеш твърдението си — още сега. Същевременно ще имаш възможност чрез бляскавия си провал да се запознаеш и с добродетелта скромност, която — на твоята възраст едва ли е развита, но пък е простено — е безусловна предпоставка за бъдещия ти напредък като член на твоята гилдия и съсловие, като съпруг, поданик, човек и добър християнин. Готов съм да ти дам тоя урок за моя сметка, понеже днес имам специален повод и съм щедро настроен, а кой знае — един ден споменът за тази сцена може би ще ме разведрява. Само не си въобразявай, че ще можеш да ме измамиш! Носът на Джузепе Балдини остаря, но още е добър, достатъчно добър, за да усети и най-малката разлика между твоя бъркоч и това тук. — И той измъкна от джоба си кърпичката, напоена с „Амур и Психея“, и я развя пред лицето на Грьонуй. — Хей, най-добрият нос на Париж, я ела! Ела до тази маса и покажи на какво си способен! Но внимавай да не събориш или излееш нещо! Да не бутнеш нищо! Първо да запаля още някоя — друга свещ. Да грейне много светлина за това нищо и никакво експериментче, нали?
След тези думи той взе от края на големия дъбов тезгях два свещника, запали ги, нареди ги един до друг откъм дългата му страна, избута шагреновите кожи встрани и разчисти средата на плота. Сетне с бързи и точни движения взе от една ниска поставка необходимите за работа прибори — тумбест смесител, стъклена фунийка, пипета, малка и голяма мензура — и ги подреди изрядно пред себе си.
Междувременно Грьонуй се бе отлепил от рамката на вратата. Още по време на помпозната реч на Балдини той се бе отърсил от сковаността и дебнещата свитост. С детински възторг в душата, като дете,
