което с много упорство бе постигнало някаква отстъпка и пет пари не даваше за ограниченията, условията и моралните назидания, Жан-Батист чу само съгласието, само потвърждението „да“. Така отпуснат, той за пръв път приличаше по-скоро на човек, отколкото на животно, понасяше мълчаливо остатъка от словоизлиянието на Балдини и съзнаваше, че вече го е надвил, щом онзи беше отстъпил.
Докато Балдини все още се туткаше със свещниците, Грьонуй се шмугна в мрака към лавиците с драгоценните есенции, масла и тинктури и като следваше безпогрешното си обоняние, посегна към необходимите стъкленици. Бяха девет на брой: есенция от портокалов цвят, масло от сладък лимон, от карамфил и роза, екстракт от жасмин, бергамот и розмарин, тинктура от мускус, стораксов балсам, сваляше ги бързо и ги нареждаше по ръба на тезгяха. Накрая измъкна галона с високопроцентовия спирт. После застана зад Балдини — който с отмерена педантичност подреждаше смесителните прибори, като буташе ту едно бурканче напред, ту друго назад, та всичко да си дойде на мястото, на най-подходящото място под свещника — и тръпнещ от нетърпение, зачака старецът да се отдръпне.
— Тъй — рече най-сетне Балдини и отстъпи отстрани, — всичко, което ще ти трябва за твоя — любезно казано — „експеримент“, е вече подредено. Внимавай да не счупиш нещо и да не разлееш нито капка! Защото запомни: тези течности, с които ще трябва да работиш през следващите пет минути, са такава ценност и рядкост, каквито друг път няма да ти попаднат в ръцете в такава концентрирана форма!
— Какво количество да ви приготвя, метр? — попита Грьонуй.
— Какво да приготвиш?! — сепна се Балдини, неприключил тирадата си.
— Колко от парфюма? — изграка Грьонуй. — Какво количество искате? Догоре ли да го напълня туй тумбесто шише? — И посочи трилитровата смесителница.
— За Бога — не! — изкрещя ужасен Балдини, крещеше дълбоко вкорененият, спонтанният му страх от разхищение на собствеността. И сякаш засрамен от разобличителния си вик, започна да ругае. — И не ме прекъсвай, когато говоря! — продължи той с по-мек, нюансиран с ирония тон. — Че защо са ни три литра парфюм, който и двамата не ценим? Впрочем достатъчна е половин мензурка. Тъй като с такива малки количества не може да се работи прецизно, ще ти позволя да напълниш една трета от смесителя.
— Добре — съгласи се Грьонуй, — ще напълня с „Амур и Психея“ една трета от това шише. Ама ще го приготвя по мой способ, метр Балдини. Не знам дали е по правилата на гилдията, защото не ги знам, но ще работя по мой начин.
— Моля! — съгласи се Балдини, комуто бе известно, че в тоя занаят няма мой и твой, а един-единствен възможен и верен начин, който се състоеше в това да знаеш рецептата и чрез съответни изчисления с оглед крайното количество да получиш от различните есенции прецизно оразмерен концентрат, да го разтвориш след това в спирт, и то пак в прецизно съотношение, вариращо най-често между едно към десет или едно към двадесет, докато окончателно се получи желаният парфюм. Друг начин нямаше. Ето защо това, което видя и първом наблюдаваше с ирония и от дистанция, после — с обърканост, а най-подир — с безпомощно изумление, му се стори истинско чудо! Сцената се вряза така дълбоко в съзнанието му, че не я забрави до края на живота си.
15
Момчето Грьонуй махна корковата тапа на галона със спирта. Доста се помъчи с тежкия съд. Трябваше да го вдигне почти на височината на главата си, защото на такава височина се намираше смесителят със стъклената фуния, където изсипа спирта направо от галона, без да си служи с мензура. Балдини потръпна от толкова много безпомощност накуп: не само че обесникът обръщаше световния парфюмериен порядък с краката нагоре, като започваше с разтворителя, без предварително да приготви концентрата, ами и физически не го биваше! Момчето трепереше от напрежение и Балдини очакваше тежкият галон всеки миг да се сгромоляса и да разбие всичко по масата. „Свещите, за Бога — свещите! Ще стане експлозия, ще пламне къщата ми!“ Вече щеше да се хвърли към тоя безумец, за да изтръгне от ръцете му галона, когато Грьонуй сам го свали, постави го здрав и читав на пода и отново го запуши. Леката бистра течност се полюшваше в смесителя — не бе капнала капчица отвън. Грьонуй си отдъхна няколко секунди и по лицето му се изписа доволство, сякаш най-тежката част от работата бе вече зад гърба му. И действително — това, което последва, се вършеше с такава скорост, че Балдини едва смогваше да го следва с очи, камо ли да регистрира последователността или поне някаква закономерност в хода на събитията.
Наглед Грьонуй посягаше безразборно към редицата шишета с есенция, махаше шлифованата запушалка, поднасяше я за миг към носа си, после сипваше във фунията от едното, капваше от другото, изливаше от третото. Пипета, епруветка, мензура, лъжичка, бъркалка — всички тези пособия, с които парфюмеристът овладяваше процеса, Грьонуй не докосна ни веднъж. Оставяше впечатлението, че само си играе, че плацика и разлива като дете, което готви отвратителен буламач от вода, трева и пръст и твърди, че това е супа. „Да, точно като дете! — помисли си Балдини. — Изведнъж заприлича на дете въпреки грубите ръце, въпреки набразденото с белези и резки лице, въпреки старческия нос, подобен на картоф. Мислех го за по-голям, отколкото е, а сега ми се струва съвсем малък — прилича на три-четири годишен, също като ония недостъпни, непонятни, своенравни «предчовечета», които на пръв поглед изглеждат уж невинни, а мислят единствено за себе си, които деспотично искат да подчинят света, и биха го сторили, стига да не пречиш на мегаломанията им и чрез най-строги възпитателни мерки да не ги приучваш към дисциплината и самообладанието на зрелия човек.“ Същото фанатизирано дете се спотайваше в този юноша, застанал с пламтящи очи до масата, забравил обкръжаващата го действителност, изключил очевидно, че в работилницата има нещо друго освен него и шишетата, които с чевръста не-похватност поднасяше към фунията, за да забърка безумната помия, за която ще твърди до смърт — и отгоре на всичко сам ще си вярва, — че е изисканият парфюм „Амур и Психея“. Тръпки побиваха Балдини, като гледаше на трепкащата светлина от свещите как отвратително погрешно и как отвратително самонадеяно работи туй човече. „Такива като него — продължи разсъжденията си Балдини и за момент на душата му стана тъжно, жално и ядно, както следобеда, когато съзерцаваше града, пламнал в огъня на залеза, — такива като тоя по-рано не можеше да ги има; това е най-новият екземпляр на рода човешки, рожба на тези ялови, безпътни времена… Но хвалипръцкото трябва да получи заслужен урок! Добре ще го насапунисам в края на туй смешно представление, та да си тръгне пълзешком като едното смазано нищо, както бе и пристигнал. Измет! В днешни дни не бива да допускаш до себе си никого, защото наоколо гъмжи от жалък измет!“
Балдини бе така зает с вътрешната си отврата и възмущение от съвременната епоха, та не схвана правилно какво означава фактът, че Грьонуй изведнъж започна да запушва всички флакони, измъкна фунията от смесителя, улови го с дясната си ръка за гърлото, а с лявата длан го покри и здраво го разклати. А когато смесителят затанцува вихрено във въздуха и драгоценното му съдържание залудува като лимонада от тумбака към гърлото и обратно, из гърдите на Балдини се изтръгна вик на ярост и ужас:
— Стой! Стига! Спри веднага! Баста! Остави незабавно стъкленицата на масата и не докосвай повече нищо, ясно ли ти е — нищичко! Трябва да не съм бил с всичкия си, за да се вслушам в налудничавия ти брътвеж. Начинът, по който боравиш с нещата, грубостта ти, примитивизмът ти, ми говорят, че си тъп, тъп варварин и на туй отгоре — въшлив безочлив сополанко. Та ти не ставаш за лимонададжия, дори за прост продавач на сок от сладника, камо ли за парфюмерист! Бъди щастлив, бъди благодарен и доволен, ако твоят майстор ти разрешава да бъркаш дъбилната каша! Да не си посмял друг път, чуваш ли! Да не си посмял някога да престъпиш прага на който и да е парфюмерист!
Така говореше Балдини. И докато говореше, помещението се изпълни с уханието на „Амур и Психея“. Парфюмите притежават такава сила на убедителност, пред която бледнеят слово, поглед, чувство и воля. Убедителната сила на парфюма е неудържима, тя прониква в нас, както въздухът в дробовете ни, изпълва ни докрай и няма средство, което да я спре.
Грьонуй беше оставил стъкленицата, беше махнал от гърлото й намокрената си длан и я бе избърсал в полите на дрехата си. Крачка-две назад, непохватно огъване на тялото в резултат от конското евангелие на Балдини бяха напълно достатъчни, за да предизвикат въздушни вълни, с които току-що създаденото ухание се разля наоколо. Повече не бе нужно. Наистина Балдини продължаваше да беснее, крещи и пустосва, обаче с всеки поет дъх изливащият се навън гняв намираше вътре в душата му все по-малко храна. Смътно усещаше, че е оборен, поради което накрая речта му можеше да градира само в кух патос. А когато най- подир млъкна и само миг мълча, вече нямаше нужда от репликата на Грьонуй „Готово!“. Знаеше го и бездруго.
