повече собственият нос, отколкото постулатите на Балдини, — че пламъкът е от решаващо значение за качеството на дестилата. Всяко растение, всеки цвят, всяка дървесина и всеки маслодаен плод изискваха индивидуална процедура. Едни трябваше да се обработват с пара, други да се варят по-умерено, а някои цветове даваха най-доброто от себе си, когато къкреха на слаб огън.
Не по-малко важна бе предварителната подготовка. Мента и лавандула можеше да се дестилират на цели кичури. Други пък, преди да се пуснат в медния казан, трябваше да се сортират, да се разчепкат, накълцат, настържат, намачкат, разкашкат, докато ферментират.
Някои пък изобщо не подлежаха на дестилация и това най-много озлобяваше Грьонуй.
След като видя с каква сигурна ръка Грьонуй борави с аламбика, Балдини му предостави пълна свобода за работа, а Грьонуй разточително се възползува от нея. Докато денем създаваше парфюми и приготовляваше всякакви благовония и подправки, нощем се занимаваше изключително с тайнственото изкуство на дестилацията. Планът му бе да произведе съвършено нови аромати, за да осъществи част от парфюмите, които носеше в душата си. И първоначално имаше своите малки сполуки. Успя да извлече масло от цвят на коприва и от семена на латинка. Получи ароматна вода от прясно белена кора на бъз и от тисови клони. Наистина по миризма дестилатите едва ли приличаха на изходните продукти, но все пак бяха достатъчно интересни, за да послужат за по-нататъшна обработка. Имаше обаче материали, при които методът изобщо не можеше да се приложи. Грьонуй опитваше да дестилира някак мириса на стъкло, глинестохладния мирис на гладко стъкло, недоловим за обикновения човек. Събра парчета от прозорци и от бутилки, разтрошаваше ги ту на едри късове, ту на дребни, ту на сол, ала напусто. Дестилираше месинг, порцелан и кожа, зърно и чакъл. И гола пръст опита да дестилира. Кръв, дървесина и прясна риба. Собствените си коси. Накрая дестилира дори вода от Сена, чийто специфичен дъх според него си заслужаваше да бъде изолиран. Смяташе, че с помощта на аламбика ще може да изтръгне от тези материали характерния им мирис, както ставаше с мащерката, лавандулата и кима. Ала не знаеше, че дестилацията не е нищо друго освен метод за разделяне на смесени субстанции до техните летливи и по- слабо летливи компоненти, че бе дотолкова от полза за парфюмерийството, колкото да отдели етеричното масло от безароматния или слабоароматен остатък. За субстанции без съдържание на етерични масла дестилацията си оставаше неприложима. На нас, днешните хора, които имаме известни познания по физика, веднага ни става ясно. За Грьонуй обаче това, извоювано с много труд, прозрение бе резултат от поредица обезсърчителни опити. Месеци наред, нощ след нощ, бе седял край аламбика и по всевъзможни начини бе опитвал да извлече чрез дестилация радикално нови миризми, миризми, които в концентрирана форма не са съществували още по света. Освен няколко жалки растителни масла, от целия този труд не се получи нищо. Той не можа да добие дори една-единствена капка, един-единствен атом конкретна есенция от това, което му се привиждаше мирисно в дълбокия, неизмеримо богат кладенец на фантазията му.
След като проумя, че е претърпял провал, преустанови опитите си и легна смъртно болен.
20
Вдигна висока температура, придружена в първите дни от изобилно изпотяване, а по-късно, когато порите на кожата вече не стигаха, изби в неизброими пъпчици. Тялото на Грьонуй се покри с червеникави мехурчета. Много от тях се пукаха и изливаха воднистото си съдържание, за да се напълнят отново. Други се разрастваха до истински циреи, набъбваха твърди и червени, отваряха се като кратери и бълваха гной и кръв с жълтеникави жилки слуз. Скоро Грьонуй заприлича на мъченик, замерян с камъни отвътре, от собствената си душа, леещ гной от стотици рани.
Естествено, Балдини се притесни. Щеше да бъде много неприятно, ако загуби драгоценния си чирак тъкмо в момент, когато възнамеряваше да разшири търговията извън столицата, та дори извън страната. Защото за невижданите досега благовония, по които лудееше цял Париж, беше започнал да получава в действителност поръчки не само от провинцията, но и от чужди дворове; вече флиртуваше с мисълта да открие филиал в предградието Сент Антоан, една наистина дребна манифактурка, където на едро ще се- произвеждат най-търсените парфюми, на едро ще се наливат в дребни флакони и ще се опаковат от дребни девойчета, за да се разпращат в Холандия, Англия и Германия. За един парижки майстор подобно начинание не бе съвсем легално, ала отскоро Балдини се ползуваше с протекциите на важни персони, до които се бе домогнал чрез изтънчената си парфюмерия: не само до интенданта, ами до такива влиятелни личности, като господин началника на парижката митница и до един член на кралския финансов кабинет и покровител на процъфтяващите предприятия — господин Ф’ейдо дьо Бру, който дори подхвърли идеята за кралска привилегия — най-доброто, за което можеше да се мечтае, — защото тя бе своего рода паспорт за заобикаляне на всички държавни и съсловни попечителства, слагаше край на всички тревоги по търговските дела и даваше вечна гаранция за сигурно, спокойно добруване.
И още един план лелееше Балдини, план съкровен, нещо като контрапроект на замислената за предградието Сент Антоан манифактура, където щяха да се произвеждат стоки — ако не за масово потребление, то поне достъпни за мнозина. За определен кръг от по и най-отбрана клиентела той възнамеряваше да създаде — по-точно да му създадат — индивидуални парфюми, които като скроена по мярка дреха да прилягат само на един човек, да се употребяват само от него и да носят светлейшото му име. Вече виждаше парфюмите „Маркиза Дьо Серней“, „Маршалшата Дьо Вилар“, „Дук Д’Егийон“ и други. Мечтаеше за парфюм „Маркиза Дьо Помпадур“, ами да, даже за парфюм „Негово Величество кралят“ в изящно шлифован флакон от ахат, с инкрустирана златна фасета, с дискретно гравирано от вътрешната страна на крачето „Джузепе Балдини. Парфюмерист“. Името на краля редом с неговото върху един и същ предмет. Такива мечти лелееше Балдини! И ето ти на — Грьонуй се разболя. А Гримал — царство му небесно! — се бе клел, че никога не боледувал, че нищо не го ловяло, дори и чумата бягала от него. Ама ни в клин, ни в ръкав, та легна на смъртен одър. Ами ако умре? О, ужас! Тогава с него ще умрат и прекрасните планове за манифактурата, за дребните девойчета, за привилегията и кралския парфюм.
И така, Балдини твърдо реши да направи всичко възможно, за да спаси скъпоценния живот на чирака си.
Нареди да го преместят от нара в работилницата в чисто легло на горния стаж. Да застелят леглото с дамаска. Собственоръчно помогна при пренасянето на болния по тясната стълба, макар че му се повдигаше от пъпките и гнойните циреи. Заповяда на жена си да свари пилешки бульон с вино. Изпроводи за най- реномирания доктор в квартала, някой си доктор Прокоп, комуто трябваше да предплати цели двадесет франка за благоволението да посети болника.
Докторът пристигна, повдигна с два пръста чаршафа, плъзна един-единствен поглед по тялото на Грьонуй, което наистина бе станало на решето, и напусна стаята, без да отвори поне веднъж чантата, която носеше вървящият по петите му асистент. Случаят — обърна се докторът към Балдини — бил ясен: сифилитична разновидност на черната сипаница плюс едра шарка stadio ultimo11. Ето защо лечението било вече излишно, тъй като в интерес на реда било нецелесъобразно пускане на кръв от разлагащо се тяло, което впрочем приличало по-скоро на труп, отколкото на жив организъм. И макар още да не се усещала специфичната воня — което впрочем го учудвало и от научна гледна точка представлявало малък куриоз, — кончината на пациента без никакво съмнение щяла да настъпи през следващите две денонощия — тъй сигурно, както че той се наричал д-р Прокоп. Поиска нови двадесет франка за прегледа и диагнозата с пет франка отбивка, при положение, че му предоставят за демонстрация тленните останки с класически симптоми. Поднесе почитанията си и замина.
Балдини обезумя от отчаяние. Вайкаше се и се тръшкаше, хапеше пръсти от ярост за несретната си участ. Плановете му за голям, грандиозен успех се проваляха отново преди самата цел. Навремето — заради Пелисие и шайката му с тяхното откривателско разнообразие. Сега пък — заради тоя гамен с неизчерпаемия си запас от нови миризми, заради този малък, по-скъп и от злато мръсник. Тъкмо сега ли, тъкмо в градивната фаза на великия замисъл ли трябваше да пипне тая сифилитична сипаница и гнойна шарка in stadio ultimo? Тъкмо сега ли! Защо не след две години? Или след една? Дотогава щеше да го е издоил като златна крава, да го е оплячкосал като сребърна мина. Нека си мре тогава спокойно. Ама не! Той умираше сега! Боже милостиви, подир два дни само!
За миг му мина през ум да отскочи до „Нотр Дам“, да запали свещ и да помоли Светата Богородица за здравето на Грьонуй. Но се отказа, защото времето напредваше. Изтича за перо и хартия и изпъди жена си
