от стаята на болния. Искал лично да дежури. После, с листове на колене и намастилено перо в ръка, се настани на стола край леглото и се приготви да изповяда Грьонуй парфюмеристично. За Бога, момче, не бива да отнасяш тихомълком богатството, което носиш в себе си! Сега, в сетния си час, можеш да оставиш в сигурни ръце едно завещание, за да не лишиш бъдните поколения от най-добрите благовония на всички времена! Той, Балдини, щял почтено да управлява това завещание, този рецептурник с най-изящните ухания, които обонянието познава, щял да го доведе до пълен разцвет. Щял да прикрепи към името на Грьонуй безсмъртна слава и се кълнял във всички светии, че най-прекрасния от всички парфюми щял да сложи в нозете на краля, във флакон от ахат, с фасета от злато и с гравирано посвещение:
„От Жан-Батист Грьонуй — парижки парфюмерист“. Така нареждаше Балдини в ухото на Грьонуй или по-скоро нашепваше — заклинателно, умолително, ласкателно и неотстъпно.
Всуе! От Грьонуй не излизаше звук, а само воднист секрет и примесена с кръв гной. Онемял, лежеше сред дамаските и изливаше отвратителните си секрети, ала не и съкровищата си, своите познания или някоя кратичка формула на парфюм. Балдини би го удушил, на драго сърце би го убил, но най-драго щеше да му е, ако можеше да изтръгне с камшик тайните на това агонизиращо тяло, стига да имаше най-нищожен изглед за успех… и ако не влизаше в явно противоречие с християнското си милосърдие.
И така цяла нощ жужа, гука с най-меден глас, умилква се около болния и попива с хладни кърпи потното чело и гнойната лава от раните, макар че му струваше свръхусилия, и сипва с лъжичка вино в устата му, дано развърже езика, ала всичко отиде нахалост. Призори се отказа. Отпусна се изтощен в креслото в другия край на стаята и вече без злост, изпадна в съзерцателен унес, втренчи очи в дребното гаснещо тяло на Грьонуй, което не можеше нито да спаси, нито да ограби, от което не можеше да скъта за себе си поне частица и чиято кончина трябваше да наблюдава като капитан, който безпомощно гледа как корабът потъва и отнася на дъното несметни богатства.
Внезапно устните на предаващия Богу дух се разтвориха и той заговори с ясен и твърд глас, в който нямаше и помен от агония:
— Кажете, метр, освен пресоването и дестилацията съществуват ли други способи, с които от дадено тяло да се получи парфюм?
Балдини сметна, че гласът е плод или на собствената му фантазия, или че идва от отвъдния свят, и отвърна механично:
— Да, има.
— Кои? — понесе се пак въпрос откъм леглото и старецът отвори морните си очи. Грьонуй лежеше все така неподвижен сред възглавниците. Мигар говореше трупът? — Кои? — долетя повторно въпросът, но този път Балдини зърна как устните на Грьонуй помръднаха.
„Свършва — помисли си той, — май издъхва. Или бълнува от треската, или агонизира.“ Стана, приближи леглото и се надвеси над болния. Оня бе отворил очи и наблюдаваше майстора със същия странно дебнещ поглед, с който го бе стрелнал при първата им среща.
— Кои? — потрети момчето.
Балдини потисна вътрешните си чувства — не искаше да скърши волята на един смъртник — и отвърна:
— Съществуват три начина, синко: мацерация, анфльораж и поглъщане с течни мазнини. В много отношения те превъзхождат дестилацията и се използуват за получаване на най-фините етерични масла: жасминово, розово и абсолют от портокалов цвят.
— Къде? — попита Грьонуй.
— На юг — отговори Балдини, — предимно в Грас.
— Добре — промълви Грьонуй.
И при тези думи склопи очи. Балдини бавно се възправи. Беше много потиснат. Посъбра листовете си, където не бе записал нито ред, и духна свещта. Вече се развиделяваше. Беше смазан от умора. „Трябва да изпратя за пастора“ — мина му през ума. После направи с десница кръстния знак и излезе.
Грьонуй бе всичко друго освен мъртъв. Спеше само оздравителния си сън, спеше дълбоко и всмукваше секретите си навътре. Мехурчетата по кожата вече завяхваха, гнойните кратери пресъхваха, раните му се затваряха. Преди да мине седмица, той оздравя.
21
На драго сърце би тръгнал незабавно на юг, там, дето би овладял новите техники, споменати от метр. Но за това не можеше и дума да става. Гой беше само някакъв си чирак, тоест едно нищо. Строго погледнато — обясни му Балдини, овладял вече първоначалния си радостен изблик от възкресението на Грьонуй, — строго погледнато, той бил по-нищожен и от това нищо, защото за редовен чирак се считал само безупречният чирак, тоест с изяснен произход, с роднини от съсловието, с официален договор, а от всички тези неща Грьонуй не притежавал ни едно. И ако Балдини все пак благоволял да му издаде грамота, то щяло да бъде само заради рядкото му дарование, заради безукорното му поведение занапред и най-вече заради неговото добро сърце, на Балдини, което — макар често да му вредяло — никой не можел да отрече.
Естествено, изпълнението на даденото от добро сърце обещание се проточи множко — цели три години. В този период Балдини, с помощта на Грьонуй, осъществи най-дръзките си мечти. Основа манифактура в предградието Сент Антоан, наложи се в двора чрез изисканите си парфюми, получи кралска привилегия. Изящните му благовония се продаваха чак до Петербург, Палермо, Копенхаген. Тежката му мускусна нотка бе желана дори в Константинопол, който сам, за Бога, бе център на благовония. Изисканите кантори в лондонското Сити, както и в Пармския двор, и във Варшавския дворец, ухаеха на парфюмите на Балдини не по-различно от замъците на графовете фон и Цур Липе-Детмолд. След като веднъж се бе примирил с мисълта да посрещне старостта в нищета и злочестие край Месина, седемдесетгодишният Балдини бе станал най-великият парфюмерист в Европа и един от най-състоятелните парижки буржоа.
В началото на 1756 — междувременно си бе позволил лукса да купи къщата в съседство за жилище, тъй като старата бе натъпкана буквално до покрива с благовония, подправки и колониални стоки — той съобщи на Грьонуй, че е склонен да го освободи, но при три условия: първо — сам да не произвежда, нито пък да продава рецептите на парфюмите, създадени под покрива на Балдини; второ — да напусне Париж и докато Балдини е жив, кракът му да не стъпва в града; трето — да пази в пълна тайна първите две условия. За всичко това трябва да се закълне във всички светии, в паметта на клетата си майка и в собствената си чест.
Грьонуй, който нямаше нито чест, нито зачиташе светиите или поне паметта на клетата си майка, се закле. Би се заклел във всичко. Би приел всяко условие на Балдини, само и само да се сдобие с това глупаво свидетелство за калфа, благодарение на което щеше да си живее незабележимо, да пътува и да си намери работа без спънки. Всичко останало му бе все едно. Виж ти какви условия! Да не му стъпвал кракът в Париж! Та за какво му е Париж! Мигар не го познаваше до последното вонящо кътче, та той го носеше у себе си където и да идеше, той притежаваше Париж от години. Да не произвеждал нито един от триумфалните парфюми на Бал-дини, да не продавал старите рецепти! Сякаш не може да създаде хиляди нови, също толкова хубави, че и по-добри, стига да поиска. Ала той не искаше. Изобщо не искаше да конкурира Балдини или когото и да е от майсторите парфюмеристи. Нямаше намерение да трупа от изкуството си богатство, нито да живее от него, щом можеше да се живее другояче. Искаше да даде воля на душата си, нищо друго освен на душата си, която считаше за най-чудното нещо от всичко, което предлагаше външният свят. Ето защо условията на Балдини не бяха никакви условия за Грьонуй.
Потегли напролет в един майски ден, рано, призори. От Балдини бе получил малка раница, втора риза, два чифта чорапи, дебело парче салам, един конски чул и двадесет и пет франка. Полагало му се дори по- малко, защото Грьонуй не бил платил нито су за солидното образование, което получил. Полагали му се само два франка за из път — и нищо повече. Но нали имал добро сърце, пък и за всички тия години тъй дълбоко обикнал добрия Жан-Батист. Желаел му щастливо странствуване и най-настоятелно му напомнял да не забравя клетвата си. С тези словоизлияния Балдини го изпроводи до черния вход, където някога го бе приел, и го изпрати по живо, по здраво.
Ръка не му подаде — дотам симпатията му не стигаше. Никога не бе му подавал ръка. Всъщност винаги бе избягвал досега с него — от един вид благочестиво отвращение, сякаш имаше опасност да се зарази или оскверни. Измърмори само едно „сбогом“ на изпроводяк. Грьонуй кимна, сгуши глава в рамене и изчезна. По
