улицата нямаше жива душа.
Балдини го подири с поглед, видя как потътри крак надолу по моста, отвъд острова, дребен, сгърбушен, с вързоп на гръб като гърбица — същински старец. Отвъд, където уличката възвиваше зад парламента, той го изгуби от очи и изпита върховно облекчение.
Никога не бе го обичал, никога — сега вече можеше да си признае. През цялото време, докато го приютяваше под покрива си и го оплячкосваше, му бе някак чоглаво. Чувствуваше се като почтен човек, който за първи път върши нещо забранено, който играе с непозволени средства. Наистина рискът да го пипнат бе нищожен, а изгледите за успех — най-големи; но голямо бе и напрежението, и гузната съвест. В действителност през всичките тези години не бе минал ден, в който да не се тормози от дотегливата мисъл, че по някакъв начин ще трябва да плати, загдето се е захванал с този човек. Дано всичко се нареди! Колко пъти се бе молил той така боязливо: „Дано успея с тази смела авантюра, без да си изпатя. Само да успея! Не е съвсем редно това, което върша, ала Господ ще си затвори очите, непременно ще ги затвори. През целия ми живот той често ми пращаше без никакъв повод тежки изпитания, значи ще бъде справедливо, ако този път е по-сговорчив. Та в какво се състои прегрешението ми и изобщо има ли прегрешение? Най-много дето не се придържам към порядките в еснафа, като експлоатирам чуждото дарование на един неук и приписвам на себе си неговите способности. Най-много дето съм се отлъчил с милиметър от традиционната пътека на добродетелност в занаята. Най-много дето днес върша това, което вчера порицавах. Та това престъпление ли е? Мигар другите не мамят цял живот. А аз лъготих едва няколко години. И то само защото случаят ми подхвърли неповторима възможност. Но може дори да не е случаят, а сам Бог, който ми изпрати този вълшебник направо у дома като възмездие за унижението от страна на Пелисие и антуража му. Може пък Божият промисъл въобще да не е насочен към мен, а срещу Пелисие! Ааа, ето какво ще е! Иначе как Господ ще е в състояние да накаже Пелисие, освен ако не възвеличае мен? Ето защо щастието ми е било оръдие на Божията справедливост и затова не само може, ами трябва да го приема без срам и без грам разкаяние…“
Така разсъждаваше често Балдини в последните години — заран, когато слизаше по тясната стълба в магазина, вечер, когато се качваше със съдържанието от касата и броеше пред трезора си тежките монети злато и сребро, нощем, когато лежеше до хъркащия скелет на жена си и не можеше да склопи очи от страх пред щастието си.
Ала най-сетне — край на отровните мисли. Злокобният гост си бе отишъл и нямаше да се върне никога вече.
Оставаше обаче имането, гарантирано и занапред. Балдини сложи ръка върху сърцето си и през сюртука почувствува тетрадчето с шестстотинте рецепти — две поколения парфюмеристи не ще успеят да ги реализират някога. Ако днес загуби цялото си състояние, то само с тази тетрадчица за година отново ще забогатее. Наистина — какво още да желае!
През билата на отсрещните покриви, златисто и топло, утринното слънце огря лицето му. Балдини все още стоеше на вратата и гледаше на юг, надолу по улицата към парламента, беше му драго, много драго, че от Грьонуй няма и помен и под напора на преливащата благодарност реши да се поклони още днес в „Нотр Дам“, да пусне в кутията за волни пожертвования една жълтица, да запали три вощеници и да благодари Богу коленопреклонно, че го е обсипал с такава благодат и го е предпазил от мъст.
Ала по някакво глупаво стечение на обстоятелствата отново му се случи нещо непредвидено. Подир обед, тъкмо когато се канеше да тръгне за черква, плъзна слух, че англичаните обявили война на Франция. Само по себе си това не бе нещо обезпокоително. Но тъй като точно него ден възнамеряваше да експедира за Лондон пратка парфюми, той отложи посещението си в „Нотр Дам“ и отиде в града, за да събере сведения, след което намина към манифактурата в предградието Сент Антоан, за да спре на първо време пратката за Лондон. През нощта в леглото, малко преди да се унесе, го осени гениална идея: предвид предстоящите военни стълкновения за колониите в Новия свят ще лансира нов парфюм със смолисто- героическа нотка под името „Престиж от Квебек“, чийто успех — а това бе сигурно — щеше да представлява далеч по-добра компенсация за провала на английската сделка. С тази сладостна мисъл в глупавата си старческа глава, положил я с облекчение върху възглавницата, под която приятно шумолеше тетрадчето с рецепти, метр Балдини потъна в селенията на съня, откъдето никога не се завърна.
През нощта стана малка катастрофа, която с подобаващо закъснение даде повод на краля и той издаде заповед да се съборят лека-полека оградите по всички мостове в Париж: и тъй, без видима причина се скъсаха третият и четвъртият подпорен стълб от западната страна на Понт-о-Шанж. Две къщи се срутиха в реката — из основи и така внезапно, че никой от обитателите им не се спаси. За щастие, отнасяше се само за две лица, а именно за Джузепе Балдини и жена му Терез. Слугите — с позволение или не — бяха излезли в града. Шение, който, леко пийнал, се прибираше призори вкъщи или, по-точно, искаше да се прибере вкъщи, защото къщата вече я нямаше, преживя психически шок. От тридесет години лелееше надеждата, че бездетният Балдини ще го посочи в завещанието си като единствен наследник. А ето, сякаш с магическа пръчка изчезна всичко: наследство, къща, магазин, стока, работилница, самият Балдини, та дори и завещанието, което като нищо щеше да му даде право на собственост върху манифактурата!
Не откриха нищо — ни труповете, ни сейфа, ни тетрадчето с шестстотинте рецепти. Единственото, що остана от Джузепе Балдини, най-великия парфюмерист на Европа, бе смесеният мирис на мускус, канела, тоалетен оцет, лавандула и хиляди други неща, който витаеше седмици наред по цялото течение на Сена от Париж, та чак до Хавър.
ВТОРА ЧАСТ
23
В момента, когато къщата на Джузепе Балдини се сгромоляса, Грьонуй се намираше по пътя за Орлеан. Зад гърба си бе оставил венеца от изпарения на големия град и с всяка крачка, с която се отдалечаваше, въздухът наоколо ставаше все по-бистър и по-свеж. Сякаш се пречистваше. Вече не се сменяха в лудешки бяг стотици хиляди миризми, а следваха малко на брой, уханието на пясъчния път, на поляните, пръстта, растенията, водата. Вееха се над земята като дълги ленти — бавно издуващи се, бавно чезнещи, без рязко прекъсване.
Грьонуй възприемаше тази простота като избавление. Безметежните ухания галеха обонянието му. За пръв път в живота си не стоеше нащрек, че с всяко отваряне на ноздрите ще надуши нещо ново, неочаквано, враждебно или пък че ще изтърве нещо приятно. За пръв път в живота си дишаше почти свободно, без да дебне с носа си. „Почти“ — казваме ние, защото в действителност нищо не можеше да мине свободно през носа на Грьонуй. Дори когато нямаше повод, в него будуваше инстинктивна резервираност към всичко, що идеше отвън и трябваше да допуска в душата си. През целия си живот, дори в редките мигове на удовлетворение, на доволство, а може би дори в изблик на щастие, той предпочиташе да издишва, вместо да вдишва — тъй, както бе започнал битието си: не чрез много обещаващо вдихание, а чрез кански писък. Но като изключим това ограничение, което у него бе и органическа предразположеност, Грьонуй се чувствуваше все по-добре и по-добре, докато Париж оставаше далеч назад — дишаше все по- леко, крачеше все по-окрилено, дори навремени намираше сили да поизправи гръб, така че, гледан отдалеч, почти можеше да се каже, че прилича на обикновен чирак, тоест на съвсем нормален човек.
Но най-волно се чувствуваше, защото се бе избавил от хората. В Париж те се гъчкаха така, както в никой друг град по света. Шест-седемстотин хиляди души живееха в Париж. Улиците и площадите гъмжаха от тях, а къщите бяха претъпкани от мазето до тавана. Едва ли имаше кътче в Париж, където да не се бе вгнездил човекът, нямаше камък или парче земя, което да не вони на човешко.
Едва сега осъзна, че цели осемнадесет години това валмо човешки изпарения, отгдето се измъкваше, го бе потискало като задуха пред буря. Досега бе смятал, че трябва да се крие в черупката си от света като цяло. Ала не светът бе причината, а хората. Иначе със света, с обезлюдения свят явно можеше да се живее.
На третия ден от пътешествието си той попадна в гравитационното поле на орлеанските миризми. Далеч преди някакъв видим признак да подскаже близостта на града, Грьонуй долови във въздуха сгъстяването на човешките изпарения и въпреки първоначалното си намерение, реши да заобиколи Орлеан. Не му се искаше
