душният човешки климат тъй скоро да унищожи току-що придобитата свобода да диша на воля. Описа широка дъга, при Шатоньоф се натъкна на Лоара и я пресече при Сюли. Дотам му стигна запасът от салам. Купи си ново парче и като изостави течението на реката, пое към вътрешността на страната.
Сега отбягваше не само градовете, отбягваше и селата. Беше като пиян от все по-разреждащия се, все по-чуждия на човешко присъствие въздух. Приближаваше някое селище или усамотено имение само за да си набави провизии, купуваше хляб и отново потъваше в горите. След няколко седмици дори срещите с малцината странници по уединените пътища му дойдоха до гуша, не можеше да понася повече характерния мирис на селяните, които косяха по ливадите пролетната трева. Плахо заобикаляше всяко стадо овце — не заради овцете, а заради миризмата на пастира. Удряше пряко през полето, предпочиташе да заобикаля с левги, надушеше ли насрещен ескадрон, макар на няколко часа път. Не защото се страхуваше като другите чираци и скитници, че ще бъде проверен, че ще му поискат документи, че ще го приберат за военна служба (той дори не знаеше, че има война), а единствено и само защото му се повдигаше от човешката миризма. И така, планът му да стигне по най-краткия път до Грас се изпари от само себе си и не по негово решение; планът му, така да се каже, се стопи в свободата, както всички останали планове и намерения. Грьонуй вече не вървеше към някаква цел, а бягаше по-далеч и по-далеч от хората.
Накрая вървеше само нощем. Денем се пъхаше в ниския шубрак, спеше под храстите, в гъстака, на възможно най-недостъпните места, свит на кравай като животно, метнал през глава землистокафявия чул, забил нос в свивката на лакътя, извърнат към земята, та и най-беглият мирис на чуждо да не смущава сънищата му. По заник слънце се събуждаше, вирваше нос във всички посоки и едва когато подушеше, че и последният селянин се е прибрал от нивицата си, а най-куражлията друмник е намерил подслон, преди да се спусне тъмата, едва когато нощта с мнимите си опасности изметеше земята от хора, Грьонуй изпълзяваше от скривалището и продължаваше пътя си. Не му трябваше светлина, за да вижда. Още в началото на пътешествието си, когато се движеше денем, той затваряше очи и се ориентираше само с носа си. Яркият колорит на местността, ослепителният блясък, внезапният контраст му причиняваха болка в очите. Нравеше му се само лунната светлина. Лунната светлина не познаваше багри и едва очертаваше контурите на местността. Застилаше земята с мръсносивкав воал и задушаваше живота поне през нощта. Този сякаш излят от олово свят, в който не трепваше нищо освен вятъра, понасящ се като сянка сегиз-тогиз над върхарите, в който не съществуваше нищо освен уханията на голата пръст — беше единственият свят с някаква стойност за Грьонуй, защото приличаше досущ на света в неговата душа.
Така вървеше той на юг. Приблизително на юг, понеже следваше не магнитния компас, а само компаса на своя нос, който му помагаше да заобикаля всеки град, всяко село, всяко поселище. Седмици наред не срещаше жива душа. И той щеше да заживее с упоителната илюзия, че е сам на този тъмен или по-точно на този осветен от студената луна свят, ако финият компас не му бе дал по-добър съвет.
И нощем имаше хора. И в най-затънтените места имаше хора. Само че се бяха пъхнали като плъхове в леговищата си и спяха. И мърсяха земята, защото даже и в съня си излъчваха миризма, която проникваше в простора било през отворените прозорци, било през пролуките на обиталищата им и тровеше привидно вглъбената в себе си природа. Колкото по свикваше с чистия въздух, толкова по-грубо го блъскаше в носа всяка човешка миризма, долитаща нощем изневиделица, най-неочаквано, отвратителна като клоака, издаваща наличието на пастирско убежище, въглищарска хижа или разбойническа пещера. И той бягаше все по-далеко, и реагираше все по-чувствително на все по-рядко срещаната човешка миризма. Така обонянието му го отвеждаше във все по-затънтени кътчета на страната, отдалечаваше го все повече от хората и го тласкаше все по-мощно към магнитния полюс на възможно най-голямата самота.
24
Този полюс, а именно най-безлюдната точка в цялото кралство, се намираше в централния Овернски масив, на пет дни път южно от Клермон, на вулканичния връх Плом дю Кантал, висок към две хиляди метра.
Върхът представляваше огромен конус от оловносив камък и бе заобиколен от безкрайно, голо, обрасло само със сивкав мъх и сивкав трънак плато, по което тук-таме стърчаха остри кафеникави скали, подобно проядени зъби, и няколко почернели от пожар дървета. Дори и посред бял ден местността бе тъй безотрадно негостолюбива, че и най-бедният пастир от и без това бедната провинция не докарваше овцете си тук. А нощем, в бледия светлик на месеца, забравената и от Бога пустош оставяше впечатление, че не принадлежи на този свят. Дори търсеният навред овернски разбойник Льобрен бе предпочел да си пробие път към Севен и там да се остави да го заловят и посекат, отколкото да се скрие на Плом дю Кантал, където действително никой не би го потърсил и открил, но там също тъй сигурно би умрял и от дълговечна самота — смърт, още по-жестока за Льобрен. На левги околовръст не живееше ни човек, ни каква да е топлокръвна живинка с изключение на няколко прилепа, няколко бръмбара и няколко смока. От десетилетия на върха не бе стъпвал човешки крак.
Грьонуй стигна подножието през една августовска нощ на 1756. Сипналата зора го завари вече на върха. Той все още не знаеше, че тук свършва неговото странствуване. Смяташе, че е само етап по пътя към все по-чистия въздух, завъртя се на пети и плъзна погледа на своя нос по величествената панорама на вулканичната пустош: на изток, където се намираха просторното плато Сен Флур и мочурищата по поречието на Риу; на север, откъдето бе дошъл и където бе бродил дни наред през карстовите планини; на запад, отгдето ефирният утринен ветрец донасяше мириса само на камънак и остра трева; и на юг, където планинските вериги на Плом се нижеха чак до мрачните дефилета на Трюйер. Навред, във всяка една от посоките на света, се забелязваше човешкото отсъствие, а същевременно всяка стъпка в коя да е от тях означаваше човешко присъствие. Стрелката на компаса се въртеше като пумпал. Вече не служеше за ориентиране. Грьонуй бе стигнал целта си. Но в същото време бе запленен.
Когато слънцето се показа, той все още не бе мръднал от мястото си и виреше нос към небето. С отчайващо напрежение опитваше да надуши оная посока, от която щеше да дойде застрашителната човешка миризма, както и обратната посока, в която трябваше да се спасява. Подозираше, че всеки момент отнякъде ще долети някое забравено атомче човешка миризма. Ала нямаше нищо. Наоколо цареше спокойствие, ако можеше тъй да се каже — мирисно спокойствие. Като лек шумол от повей навред владееше само хегемонното ухание на бездушните камъни, сивия лишей и сухата трева — нищо друго.
На Грьонуй му трябваше доста време, за да повярва на носа си. Не бе подготвен за подобно щастие. Скептицизмът му още дълго се противи на неочакваното откритие. Когато слънцето се издигна на небосклона, той прибягна дори до помощта на очите си и претърси хоризонта за най-дребния признак на човешко присъствие: я покрив на хижа, я дим от огън, я ограда, я мост, я черда. Сложи ръка на ухо и се ослуша да не би някъде да клепат коса, да лае куче или да плаче дете. Прекара целия ден на върха Плом дю Кантал под палещите лъчи на слънцето в напразно очакване на най-малката улика. Едва по заник скептицизмът бавно отстъпи място на една нарастваща еуфория: бе се спасил от омразната воня! Наистина беше съвършено сам! Беше единственият човек на тази земя!
В душата му избухна грандиозен възторг. Също както плувалият седмици наред напосоки корабокрушенец поздравява в екстаз първия населен остров, така и Грьонуй отпразнува пристигането си в планината на самотата. Изкрещя от щастие. Запокити вързоп, чул и тояга, затропа с нозе, вдигна високо ръце, затанцува в кръг, изрева името си в четирите посоки и тържествуващо размаха юмруци срещу стелналата се под него шир, срещу захождащото слънце, победоносно, сякаш той го бе прогонил от висинето. Лудя като обезумял до късна нощ.
25
Следващите дни преминаха в уреждане на живота тук, защото му бе ясно, че няма скоро да напусне този благословен рай. Първо започна да души за вода и я откри да сълзи от цепнатината на една скала току под върха. Не беше много, но ако търпеливо я лижеше час, щеше да задоволи потребността си за цял един ден. Намери и храна — дребни сала-мандри и змийчета, които погълна неодрани и направо с костите, след като откъсна само главите им. Към тях добави сух лишей, трева и мъх. Този начин на хранене — неподлежащ на коментар и несъвместим с представите на буржоазното мислене — не го смущаваше ни най-малко. Още преди седмици бе престанал да яде храна, приготвена от човешка ръка, като хляб, колбаси
