благослови многократно творението си, а в знак на благодарност сътворените от него му отвърнаха с ликуващи възгласи, радостна глъч и низ от прекрасни уханни издихания. Междувременно вече се бе здрачило, а благоуханията продължаваха да се леят и се смесваха в теменужената нощ във все по- фантастични букети. Предстоеше истинска бална нощ на благоуханията с гигантски брилянтен фойерверк от аромати.
Ала Грьонуй Велики се бе изморил, прозя се и рече: „Ето на, извърших огромно дело и съм доволен. Но като всичко постигнато, и то започва да ми додява. Ще ми се да се оттегля и като завършек на този богат на дела ден да намеря малко щастие в покоите на сърцето си.“
Тъй рече Грьонуй Велики и докато под него простоватият уханен народ радостно танцуваше и се веселеше, той се спусна от златния облак, размаха широко криле над нощния мир на своята душа и се понесе към къщи, в чертозите на своето сърце.
27
Ах, колко е приятно да се завърнеш у дома! Двойната служба като отмъстител и като творец на света изтощаваше доста, а пък и да бъдеш чествуван подир това от собственото си котило — и туй не е почивка. Изнурен от божествените си съзидателни и представителни задължения, Грьонуй Велики копнееше за домашен уют.
Сърцето му бе пурпурен замък, разположен в каменна пустош, закътан зад дюни, обграден от оазис с тресавища и със седем каменни зида. Можеше да се стигне само по въздух. Имаше хиляда стаи, хиляда изби и хиляда изискани салона, а сред тях — един с простичко пурпурно канапе, на което Грьонуй си почиваше от тегобата на изминалия ден, но това не бе вече Грьонуй Велики, а Грьонуй — интимно, или просто милият Жан-Батист.
Стаите на замъка бяха изпълнени с библиотечни стелажи от пода до тавана, а по тях бяха наредени всички миризми, които Грьонуй бе събирал цял живот — милиони миризми. А в избите на замъка отлежаваха в бъчви най-добрите ухания на неговия живот. Когато узрееха, ги преливаха в бутилки, а бутилките, сортирани по година и произход, нареждаха в прохладно-влажните коридори, дълги с километри. Уханията бяха тъй много, че не би стигнал цял един живот, за да се изпият.
А когато милият Жан-Батист, завърнал се най-сетне в chez soi13, се изтегна на простичкия уютен диван в пурпурния салон — и представете си, Грьонуй по чорапи, — плесна с ръце и привика слугите — а това бяха невидими, недолови-ми, безшумни и преди всичко безмирисни, следователно въображаеми лакеи — и им заповяда да му свалят от огромната библиотека с миризми един или друг том, а сетне да слязат в избата и да му донесат нещо за пиене. И зашътаха въображаемите лакеи, и в мъчително очакване се сви стомахът на Грьонуй. И виж ти, разтрепери се като алкохолик, застанал пред тезгяха, от страх, че по някаква причина ще му откажат поръчаната чаша ракия. Ами ако стаите и избите изведнъж се окажат празни, ами ако виното в бъчвите се е вкиснало? Защо го карат да чака? Защо не идват? Та той се нуждае от тези неща, нуждае се незабавно, нуждае се спешно, копнее за тях, би умрял на мига, ако не ги получи.
Спокойно, Жан-Батист! Спокойно, драги! Ето, пристигат, носят ти желаните неща. Ето, слугите вече долитат. Носят върху невидима табла книгата на миризмите, носят в невидимите си ръце с бели ръкавици скъпоценните бутилки, нареждат ги много внимателно, покланят се и изчезват. Останал сам — най-сетне отново сам! — Жан-Батист посяга към дълго бленуваните миризми, отваря първата бутилка, напълва една чаша до ръба, поднася я към устните и пие. Изпива на един дъх чашата с прохладната миризма. О, чудесен аромат! Той е така пречистващ, че от блаженство очите на милия Жан-Батист се изпълват със сълзи и той веднага налива втора чаша със същото ухание: ухание от година хиляда седемстотин петдесет и втора, уловено през пролетта, преди изгрев слънце, на Пон Роаял, с обърнат на запад нос, откъдето повяваше лек ветрец, примесен с дъх на море, с дъх на гора и едва доловим мирис на катран от лодките, накацали по брега. Това бе уханието на първата преваляща нощ, която — без знанието на Гримал — прекара в безцелно скитане из Париж. Това бе свежият дъх на настъпващия ден, на първото утро, което преживяваше на свобода. Този дъх тогава му обеща свободата. Обеща му друг живот. За Грьонуй онова утро бе дъхът на надеждата. Той я скъта грижливо. И всеки ден отпиваше по малко. След като изпразни и втората чаша, той се отърси от напрежението, от съмнението и несигурността и в душата му се разля приказно спокойствие. Облегна се на меките възглавници на канапето, разгърна една книга и зачете спомените си. Четеше за миризмите на своето детство, за миризмите от училище, за миризмите от улиците и тайнствените кътчета на града, за миризмите на хората. По тялото му пробягна приятна тръпка, защото възкресените току-що миризми бяха все омразни, изкоренени миризми. С интерес и отврата Грьонуй четеше книгата на противните миризми, а когато отвращението надмогна интереса, той просто затвори книгата, остави я настрана и взе друга.
Междувременно не пропускаше да отпива и от благородните ухания. След бутилката с уханието на надеждата той отвори друга: от година хиляда седемстотин четиридесет и четвърта, пълна с топлия дъх на цепеници пред дома на мадам Гайар. А след нея изпи бутилката с лятновечерно ухание, наситено с парфюми и натежало от цветочен аромат, сбран от окрайнините на един парк в Сен Жермен де Пре през 1753 година.
Вече бе пиян от аромати. Крайниците му все повече и повече натежаваха върху възглавниците. Духът му витаеше в чудна мъглявина. Ала краят на пиршеството бе все още далеч. Наистина очите му вече не можеха да четат, книгата отдавна се бе изплъзнала от ръката, но той не желаеше да приключи вечерта, без да е изпразнил последната, най-разкошната бутилка: с уханието на девойчето от улица „Маре“…
Отпиваше с благоговение и за тази цел се надигна, за да седне на канапето, макар и много трудно, защото при всяко движение пурпурният салон се залюляваше и завърташе около него. В позата на примерен ученик, с чинно прибрани колене и нозе, отпуснал лявата си длан върху бедрото, малкият Грьонуй отпиваше скъпоценното ухание от избите на своето сърце — чаша подир чаша — и се натъжаваше все повече и повече. Съзнаваше, че е препил. Съзнаваше, че не ще може да понесе толкова много красота. Ала продължаваше да пие, докато не изпразни бутилката: промъква се през тъмния вход от улицата в задния двор. Води го светлинката на свещта. Девойчето седи и чисти кехлибарените сливи. От далечината долита пукотът на ракети и фойерверки…
Остави чашата и поседя няколко минути като вкаменен от сантименталност и пиянство, докато от небцето му не изчезна и последният привкус. Втренчи пуст поглед пред себе си. Внезапно главата му се изпразни, както бутилките. После той климна встрани, търкули се на пурпурното канапе и мигновено потъна в бездната на съня.
Едновременно с него заспа и външният Грьонуй върху конския си чул. И той като вътрешния Грьонуй потъна в бездната на съня, защото херкулесовските деяния и ексцеси на единия изтощаваха не по-малко и другия — в крайна сметка двамата бяха едно и също лице.
Ала когато се събуди, не се събуди в пурпурния салон на своя пурпурен замък зад седемте зида и не сред пролетните поля от ухания в душата си, а в каменния трем, в дъното на тъмния проход, върху голата земя, в непрогледен мрак. И му се гадеше от глад и жажда, и зъзнеше от студ, и се чувствуваше тъй смазан като непоправим пияница след нощен гуляй. На четири крак изпълзя от галерията.
Навън бе кой знае кое време от денонощието, на здрачаване ли, на зазоряване ли, ала и среднощ мъждукащите звезди бодяха очите му като с игла. Въздухът му се стори запрашен, смъдящ, изгарящ дробовете; пейзажът — груб, постоянно се спъваше по камънаците. Дори и най-нежните миризми звучаха някак строго и браздяха върху отвикналото му от света обоняние. Грьонуй, кърлежът, бе станал уязвим като рак, изоставил къщичката си и тръгнал гол из морето.
Спря до цепнатината с водата и заблиза влагата от сами скалата, час, два, беше истинско изтезание, времето нямаше край, времето, през което действителният свят изгаряше кожата му. После откъсна от камъните няколко кичура мъх, напъха ги в устата си, клекна, изходи се, докато дъвчеше — бързо, бързо, всичко трябваше да минава бързо, и сякаш бе влечуго, съзряло ястреби във висинето, се шмугна като подгонен обратно в пещерата, чак до дъното й, където бе проснат конският чул. Най-сетне се озова на сигурно място.
Облегна гръб о отломъците, изпружи нозе и зачака. Сега тялото му трябваше да остане неподвижно, съвсем неподвижно, като съд, който заплашва да се разплиска от много движения. Постепенно успя да
