не. И то сега, веднага. На минутата.
Влезе в пещерата. След няколко метра го обгърна пълен мрак, но той се ориентираше като по бял ден. Хиляди пъти бе изминавал този път, познаваше всяка стъпка и всяка извивка, подушваше всяка издатина на скалата, дори грапавинките по нея. Да намира пътя, не бе трудно. Трудно бе да се бори със спомена за клаустрофобния си сън, който заплашваше да го залее като приливна вълна, колкото повече напредваше. Но той прояви смелост, като със страха от незнанието обори страха от знанието и успя, понеже съзнаваше, че няма друг избор. Когато стигна дъното на галерията, до свлачището, изчезнаха и двата страха. Изведнъж се почувствува спокоен, с избистрено съзнание и изострен като скалпел нюх. Клекна, захлупи очи с ръце и захвана да души. На това място, в този откъснат от света каменен гроб, бе лежал седем години. Ако някъде под небето трябваше да мирише на него, то щеше да е тъкмо тук. Вдишваше бавно. Проверяваше точно. Не бързаше с преценката. Четвърт час клеча. Притежаваше непогрешима памет и помнеше как миришеше това място преди седем години: на камък и влажна, солена прохлада, бе толкова чисто, защото нито едно живо същество — било човек или животно — не бе стъпвало някога тук… Точно така миришеше и сега.
Поклеча още някое време, съвсем кротко, като само кимаше с глава. После се врътна на пети и пое към изхода — първом приведен, а когато височината на галерията позволи, продължи изправен навън към простора.
Вън навлече дрипите си (още преди седем години обущата му се бяха разкапали), наметна се с конския чул и същата нощ напусна Плом дю Кантал, като пое на юг.
30
Видът му бе ужасяващ. Косите стигаха до свивката на коленете, рядката брада — до пъпа. Ноктите бяха закривени като на граблива птица, а кожата — където дрипите не покриваха ръцете и нозете — се белеше на парцали. Първите люде, които срещна — селяни на една нива близо до Пиерфор, — побягнаха с писъци, когато го зърнаха. И обратно — в самия град предизвика сензации. Стотици хора се стекоха, за да го видят. Някои го взеха за избягал каторжник — гребец на галера. Други разправяха, че не бил истински човек, а кръстоска между човек и мечка, един вид — горско същество. Един пък, който преди бе кръстосвал моретата, твърдеше, че приличал на хората от някакво диво индианско племе в Каена, отвъд големия океан. Отведоха го при кмета. Там, за учудване на събралите се, той показа грамотата си за калфа, отвори уста, откъдето се посипаха гърголещи звуци — защото това бяха първите слова, които изричаше след седемгодишно мълчание, и заразказва що — годе членоразделно, че по време на странствуването му го нападнали разбойници, отвлекли го и седем години го държали в плен, затворен в някаква пещера. През цялото време не бил видял ни слънчев лъч, ни друг човек, а само някаква невидима ръка спускала в мрака кошница с храна, а накрая бил освободен с една стълба, без да знае защо и без да е зърнал някога нито похитителите, нито спасителите си. Беше измислил тази история, защото му се струваше, че на нея по ще хванат вяра, отколкото ако каже истината, както и стана, защото подобни разбойнически набези в Оверн, Лангедок и Севен не бяха рядко явление. Без каквито и да е възражения кметът състави протокол и докладва за случая на маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас, сюзерен на града и член на парламента в Тулуза. Още на четиридесет години маркизът обърна гръб на дворцовия живот във Версай, оттегли се в своето имение и се посвети на науките. Изпод перото му излезе забележителен труд върху динамичната национална икономика, в който радееше за премахване на всички налози върху поземлената собственост и селскостопанските продукти, както и за въвеждане на обратен прогресивен данък върху доходите, който най-тежко засягаше беднотията, което пък го принуди да разгърне още по-бурна деятелност в областта на икономическите преобразования. Насърчен от успеха на брошурата, съчини и трактат за възпитанието на децата във възраст между пет и десет години, след което се отдаде на експериментално агрономство и чрез пренасяне на семе от бик върху различни растения се опита да създаде анимално-вегетална кръстоска за добив на мляко, нещо като вимецвете. След първоначалните сполуки, благодарение на които дори започна производство на сирене от тревно мляко, окачествено от Лионската академия на науките като сирене „с кози вкус, но малко по-горчиво“, той трябваше да преустанови опитите си поради огромните разходи, свързани с разпръскването на хектолитри семе от бик по полята. Все пак заниманието с агробиологичните проблеми събуди интереса му не само към така наречената „обработваема почва“, а въобще към Земята и нейната връзка с биосферата.
Едва привършил експерименталната си дейност около вимецветето, с несломимо творческо вдъхновение той се впусна в писането на обстойно есе върху връзката между жизнената сила и близостта до земната кора. Според неговата теза животът можел да се развива само на определено разстояние от земята, защото самата земя непрестанно изпускала някакъв разложителен газ, така наречения Fluidum letalae14, който парализирал жизнените сили и рано или късно водел до пълното им унищожение. Ето защо всички същества се стремели да се отдалечат от земята чрез растежа си, тоест растели нагоре, а не надолу, затова най-важните си органи разполагали в посока към небето: зърното — класа си, цветето — цвета си, човекът — главата; а когато възрастта ги привеждала и ги пребивала към земята, те неизбежно ставали жертва на смъртоносния газ, в какъвто се превръщали след смъртта си самите те поради процеса на разложение.
Когато до ушите на маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас стигна мълвата, че в Пиерфор се намира някакъв индивид, прекарал седем години в пещера — тоест напълно обгърнат от разложителния елемент „земя“, — той подскочи от радост и веднага нареди да докарат Грьонуй в лабораторията му, където го подложи на щателен преглед. Теорията му се потвърждаваше по най-нагледен начин: Fluidum letalae бе разял Грьонуй до такава степен, че тялото му на двадесет и пет годишен младеж показваше явни признаци на старческа разруха. Единствено обстоятелството — обясняваше Тайад-Еспинас, — че по време на пленничеството на Грьонуй са му носили храна от земеотдалечени растения, по всяка вероятност хляб и плодове, го бе спасило от явна смърт. Предишното му здравословно състояние щяло да се възстанови чрез окончателното изгонване на флуида посредством разработения от него, Тайад-Еспинас, вентилационен апарат за витален въздух. Такъв имал в хамбара на градския си дворец в Монпелие и ако Грьонуй нямал нищо против да го използуват като научен обект за демонстрация, щял да го спаси не само от безнадеждната зараза със земен газ, но и да му даде възможност да изкара добри пари…
Два часа по-късно те вече летяха с каретата. Макар пътищата да бяха в окаяно състояние, шестдесет и четирите левги до Монпелие те взеха за по-малко от две денонощия, понеже — въпреки напредналата си възраст — маркизът така енергично въртеше камшика ту по гърбовете на конете, ту по гърба на кочияша, а при многобройните аварии, когато счупваха я ок, я ресор, той запретваше ръкави и лично участваше в отстраняването им — толкова въодушевен бе той от находката си и изгаряше от нетърпение да и представи колкото се може по-скоро пред образованата общественост. За разлика от него Грьонуй не биваше да напуска каретата нито за миг. Трябваше да си седи вътре, загърнат плътно с чула, пропит с влажна пръст и глина. По време на пътуването го хранеха само със сурови кореноплод-ни зеленчуци. Маркизът се надяваше, че по такъв начин още известно време ще успее да запази заразата със земен газ в идеално консервиран вид.
Още с пристигането си в Монпелие той нареди да наставят Грьонуй в избата на замъка, разпрати покани до всички членове на Медицинския факултет, до Дружеството на ботаниците, Селскостопанското училище, до физико-химическото сдружение, до Масонската ложа и останалите общества на учени, които бяха цяла дузина. Няколко дни по-късно — тъкмо седмица след като се бе простил с уединението в планината — Грьонуй се озова върху един подиум в голямата аула на университета в Монпелие, за да бъде представен на няколкостотин учени глави като научната сензация на годината.
В доклада си Тайад-Еспинас го нарече живо доказателство за правилността на леталната теория за земния флуид. Докато отлепваше една подир друга дрипите от тялото на Грьонуй, той разясняваше катастрофалния ефект на разложителния газ върху организма му: ето тук се виждат белези от гнойни пъпки, предизвикани от разяжданията на газа, по гърдите — огромен лъскаво-червен карцином, навред по кожата — язви; и дори ясно флуидално осакатяване на скелета, изразяващо се в изкривено навътре стъпало, както и гърбица. Вътрешните органи — далакът, черният и белият дроб, жлъчката и храносмилателният тракт са също тежко увредени, което фекалната проба недвусмислено доказва — ето я в съдинката до краката на демонстрирания и всеки от присъствуващите може да се увери. В обобщение трябва да се каже, че поради седемгодишното действие на „флуидум летале на Тайад“ парализирането на
