и сирене, а усетеше ли глад, поглъщаше всякакво ядиво, де що свърне. Не бе чревоугодник. Не познаваше друга наслада освен насладата от чистата безтелесна миризма. Не познаваше удобствата и би се задоволил с постеля на голия камък. Ала намери нещо по-добро.
Недалеч от пукнатината със сълзящата вода откри пещера, чийто лабиринт от тесни криволици след тридесетина метра се задънваше от свлачище. Там, в дъното, тя бе тъй тясна, че раменете на Грьонуй опираха о скалите, и тъй ниска, че той можеше да стои само сгънат на две. Но можеше да седи, а ако се свиеше на кравай — дори да лежи. Това напълно задоволяваше представата му за комфорт. Защото мястото имаше безценни предимства: в дъното на тунела даже и денем цареше непрогледен мрак, бе тихо като в гроб, а въздухът дъхтеше на влажна солна прохлада. Грьонуй веднага подуши, че на това място не е стъпвало живо същество. Изпита почти свещена боязън, че става негов собственик. Сякаш застилаше олтар, така грижливо застла земята и легна. Изпълни го божествено доволство. Лежеше на петдесет метра дълбоко под земята в най-уединената планина на Франция като в собствения си гроб. Никога през живота си не се бе чувствувал така закътан — дори и в майчината си утроба. Даже светът навън да изгаряше в пламъци, тук нямаше да забележи нищо. Захлипа тихичко. Не знаеше кому да благодари за това преголямо щастие.
На първо време излизаше навън, само за да се освободи набързо от урината и екскрементите си, да поближе вода от пукнатината и да хване някой-друг гущер или смок. Нощем се ловяха лесно, защото се криеха под камънаците или в дупките, но той ги надушваше отдалече.
На върха се изкачи няколко пъти през първите седмици, за да обдуши хоризонта. Не след дълго това се превърна по-скоро в досадна привичка, отколкото в необходимост, понеже нито веднъж не долови нещо обезпокоително. Малко след това дори преустанови екскурзиите си и щом привършеше най-насъщните за оскъдното си преживяване нужди, бързаше час по-скоро да се прибере в своята гробница. Защото тук, в гробницата, протичаше същинският му живот. Това означаваше, че повече от двадесет часа в денонощие проседяваше върху чула в дъното на каменната галерия в съвършена тъмнина и в съвършена неподвижност, опрял гръб о свлачището, заклещил рамене между скалите, отдал се изцяло на себе си.
Известно е, че някои хора търсят самота: покаяни грешници, несретници, светци или пророци. Те се оттеглят предимно в пустините, където преживяват от див мед и скакалци. Мнозина пък предпочитат пещери или постници на отдалечени острови, други клечат — доста зрелищно! — в кафези, окачени на стълбове, и се клатушкат из въздуха. И правят това, за да бъдат по-близо до Бог. Самоизмъчват се със самота и се покайват чрез нея. Вършат го с вярата, че водят богоугоден живот. Или месеци и години очакват Бог да им прати послание свише, което след това бързат да разпространят сред людете.
Грьонуй не бе нито един от тези случаи. Не му идваше и наум за някакво вземане-даване с Господ. Не бе дошъл да се кае и да чака прозрение свише. Бе се оттеглил за свое удоволствие, само и само да бъде по-близо до себе си. Потапяше се в собственото си, неотклонявано вече от нищо съществуване и се чувствуваше великолепно. Като собствения си труп лежеше той в каменната гробница, почти бездиханен, с почти недоловими тонове на сърцето и въпреки това живееше тъй интензивно и разгулно, както не е живял никой епикуреец отвън по света.
26
Арена на този разгул — та къде иначе! — бе вътрешната му империя, гдето от рождение бе трупал нишките на всички срещнати миризми. За да добие настроение, извика първом най-ранните и най- далечните: враждебния спарен въздух от спалнята на мадам Гайар; кожесто-съсухрения мирис на ръцете й; възкиселия дъх на отец Терие; истеричната, гореща, майчинска пот на дойката Бюси; вонята на леш от Гробището на невинните, миризмата на убиец, лъхаща от майка му. И Грьонуй се опияни от омраза и отврата и целият настръхна от благат ужас.
Понякога, когато този аперитив от гнусотии не стигаше да приповдигне настроението му, той отскачаше обонятелно до Гримал, за да вкуси от вонята на суровите разложени кожи и дъбилни каиш, или извикваше в съзнанието си целокупната смрад на шестстотинте хиляди парижани през душния потискащ зной на летните жеги.
И тогава отведнъж — а в това бе и смисълът на упражнението — със силата на оргазъм се отприщи стаената омраза. Понесе се като буря над миризмите, посмели да оскърбят изисканото му обоняние. Като градушка по житна нива ги удари, като ураган ги разпиля и удави в чудовищен пречистващ потоп от дестилирана вода. Тъй справедлив бе гневът му. Тъй страшно бе отмъщението му. Ах! Какъв върховен миг! Грьонуй, дребното човече, потрепери от възбуда, тялото му се загърчи в сладостно доволство, изви се така, че темето за миг докосна тавана на галерията, после се свлече бавно и остана да лежи, отпуснат и дълбоко удовлетворен. О, каква наслада бе този вулканичен акт на унищожение на всички отвратителни миризми, каква наслада… Това бе любимата сцена от вътрешния му душевен спектакъл, защото тя изискваше онова чудно чувство на пълна премала, която настъпваше след действително великите, героични дела.
Сега с чиста съвест можеше да си почине малко. Протегна се физически — доколкото му позволяваше каменното ложе. Ала душевно, върху добре изметената постеля на своята душа, Грьонуй се опъна удобно в цял ръст, унесе се в лека дрямка и долови покрай носа си играта на фини ухания: ето ароматен полъх, довян сякаш от пролетни поляни; гальовен майски зефир, преминал през първите листи на бука; морски бриз, тръпчив като осолени бадеми. Когато Грьонуй се надигна, вече се бе свечерило — да речем, че се бе свечерило, защото във вътрешната вселена на Грьонуй, естествено, нямаше ни следобед, ни предобед, ни вечер, ни заран, нямаше ни светлина, ни здрач, нямаше пролетни поляни, зелени букови листи… изобщо нямаше реални неща, а само техните миризми. (Затова съществува един facon de parler12, да се говори за тази вселена като за пейзаж и това е, естествено, съответният и единствено възможният начин, защото нашият език е неспособен да опише света на миризмите.) Та значи бе привечер, тоест онова състояние и оня момент в душата на Грьонуй, каквито на юг царят в края на следобедната почивка, когато пладнешкото вцепенение на природата отстъпва и възпираният живот отново възкръсва. Побеснелият от ярост зной, враг на съвършените ухания, бе отлетял, сганта от демони — унищожена. В душата му се стелна безкрайна шир, блестяща и мека в еротичната тишина на пробуждането в очакване на волята на Повелителя.
Както вече споменахме, Грьонуй се надигна и отърси просъницата от своите крайници. Възправи се той, високият вътрешен Грьонуй, като великан се възправи той в цялото си великолепие и блясък. Каква приказна гледка за очите! Жалко, че нямаше кой да го види! — и плъзна поглед околовръст, горд и достолепен.
Да! Ето неговото царство! Неподражаемото царство на Грьонуй! Той, неподражаемият Грьонуй, го е създал и го владее, опустошава го, когато пожелае, и пак го въздига, разширява го безпределно и с огнен меч го защитава срещу всеки нашественик. Тук не се слушаше нищо друго освен неговата воля, волята на великия, прекрасния, неподражаемия Грьонуй. И след като заличи отвратителното зловоние на миналото, той пожела царството му да заблагоухае. И пое с широка крачка през угарите и пося ухания от разни сортове — щедро тук, пестеливо там, сякаш засяваше ту необятна нива, ту тясна лехичка, пръскаше семената ту с шепа, ту поединично на специално подбрани места. До най-отдалечените кътчета на царството си стигна Грьонуй Велики, развихрилият се сеяч Грьонуй и скоро не остана кътче, където да не е хвърлил зърно ухание.
И видя Грьонуй, че беше добро, че цялата земя е просмукана от божественото му семе, и прати дъждец от винен спирт, който заромоли тихичко, напоително и всичко навред започна да кълни и никне, посевите се раззелениха и сърцето му затрептя от радост. Нивите вече се люшкаха в пищна вълна, а в прикътаните градини стеблата се наливаха вече със сок, пъпките на цветовете почти се разпукаха.
И тогава Грьонуй Велики накара дъжда да престане. И стана така. И изпрати на земята усмивката на благото слънце, и като с магическа пръчка се разпука милионната пищност на цветовете — от единия край на царството, та до другия — и се превърна в един-единствен пъстър килим, изтъкан от безброй съдинки, пълни с превъзходни ухания. И Грьонуй Велики видя, че беше добро, много добро. И накара диханието си да мине по земята вместо вятър. И цветовете, помилвани, заблагоухаха и се смесиха милиардите благоухания в едно менливо, но въпреки тази постоянна менливост единно всесветско ухание на клетвена вярност към Него — Великия, Единствения, Прекрасния Грьонуй, а той, седнал върху един златистоуханен облак като в трон, вдъхна дълбоко това ухание и миризмата на жертвата му се сто-ри приятна. М се спусна надолу, за да
