Гласът на Лейла отекна пронизително в пещерата.
— Не! — повтори тя. И отново. — Не!
Хората на Хар Цион погледнаха водача си, но той не им даде знак, нито да стрелят, нито да свалят автоматите, затова останаха така, с пръсти върху спусъците. Под тях на пода на пещерата Бен Рои и Халифа се спогледаха.
— Не! — изкрещя за трети път Лейла, отчаяно, почти истерично, свивайки и разпускайки юмруци. Искаше да каже нещо и преди, когато пребиваха двамата мъже, но не можа, дотолкова се задушаваше от срама и самоомразата. Но сега не можеше да се спре, почти не си даваше сметка какво казва, просто осъзнаваше, че цялото й съществуване някак се е свело до този момент и въпреки всичко, въпреки годините лъжи и предателство, не можеше да остане безмълвна, когато пред нея хладнокръвно застрелваха двама души. Безсмислена реакция, на фона на всички убити през годините по нейна вина, на фона на всичката неизличима кръв по ръцете й. Никога нямаше да има изкупление за онова, което беше сторила. Нито пък тя го търсеше. Знаеше само, че докато беше стояла и гледала лицата на двамата детективи — пребледнели, примирени, — гласът на баща й изведнъж беше отекнал в главата й ясен като камбана, по-силен отвсякога. Думите, които беше изрекъл в нощта на смъртта си:
„Не мога да оставя човек да умре в калта като куче, Лейла. Какъвто и да е той.“
И веднага щом беше чула тези думи, бе изпитала дивия, невъздържан копнеж да се увери, че някъде дълбоко в нея все още е останало нещо от баща й, някаква последна малка диря от неговата прекрасна светлина. Че все още беше негова дъщеря, колкото и тъмен да беше направила света за себе си.
Приближи се до парапета на елеватора и за миг срещна погледа на Халифа, преди да се обърне към израелците и слабото й тяло да се изправи пред дулата на автоматите.
— Ти спечели — изкрещя на Хар Цион. — Не разбираш ли? Ти спечели, за бога. Остави ги. Поне веднъж спри да убиваш и ги остави.
Настъпи мълчание, генераторът боботеше, Менората блестеше под светлината на живачните лампи. Тогава Хар Цион много бавно кимна.
— Права е. Време е спрем с убийствата.
Лейла се отпусна малко. Но веднага се напрегна отново, защото забеляза разлялата се по лицето на Хар Цион студена усмивка.
— Или поне с част от убийствата. Тези — той махна към Халифа и Бен Рои, — техният живот не означава нищо. Но мисля, че Ал Мулатам изслужи времето си. Както отбеляза госпожица Ал Мадани, ние спечелихме. С Менората на наша страна няма да има кой да попречи на каузата ни. Една последна равносметка и ще можем изцяло да се разделим с „Палестинското братство“. И с целия му апарат. С целия му апарат.
Докато изричаше последната фраза, погледна ниско подстригания си помощник и едновременно с това наклони глава към Лейла. Мъжът кимна, че е разбрал, и с шокиращо спокойствие пристъпи и тежко блъсна Лейла в дясната гърда. Тя излетя от платформата, размахала ръце и крака. За миг сякаш застина във въздуха, като увиснала от тавана на пещерата на невидимо въже; след това бавно се запремята надолу и падна на пода с ужасяващ глух звук.
— Благодаря ви, госпожице Ал Мадани — извика Хар Цион. — Държавата Израел ще ви бъде вечно признателна за усилията. Макар и арабка, вие наистина заслужихте титлата Ешет Хайил. Жена на честта.
Веднага разбра, че гръбнакът й е счупен, както вероятно и много други неща, но тъй като не усещаше нищо от врата надолу, нямаше как да бъде сигурна. Нямаше никакво значение. Така или иначе, много скоро щеше да умре. И нямаше нищо против.
Странно, но сякаш за да компенсират това, че вече не усещаше тялото си, останалите й сетива изведнъж се изостриха до крайна степен. Ноздрите й потръпнаха от плътната смолиста миризма на боровите дъски, от които бяха сковани сандъците; слухът й почти неестествено чу звуци, които при нормални обстоятелства не би доловил. Но най-странна от всичко бе придобитата й внезапна свръхестествена способност, без дори да си мърда главата, да вижда по четири или пет неща наведнъж. Виждаше Хар Цион, който се смееше заедно със сподвижниците си горе на елеватора; вляво от себе си видя Бен Рои, изненадващо шокиран, като се имаше предвид колко много беше искал да й се случи нещо такова; виждаше коленичилия до нея Халифа, който държеше ръката й — как, по дяволите, беше стигнал толкова бързо? Виждаше дори собственото си лице, сякаш се гледаше отгоре, с устни, извити в едва доловима усмивка, в която нямаше капка хумор или задоволство, а само безкрайна, отчайваща самота, която не намираше друг начин за изява.
Винаги беше знаела, че ще свърши така. Още когато се върна от Англия преди толкова много години и започна да работи като информатор за Хар Цион и Израелското военно разузнаване. Точните обстоятелства бяха изненадващи — огромна пещера, пълна с плячкосани от нацистите съкровища, за бога! — но насилствената й смърт не беше. Винаги я беше приемала за неизбежна. Честно казано, дори се учудваше, че доживя и толкова.
До нея Халифа говореше нещо, но тя не чуваше гласа му, което беше странно, защото чуваше много други едва доловими звуци. Ала не й беше нужно да го чува, защото разчиташе въпроса по устните му. Беше само от една дума, повтаряше я отново и отново, същият въпрос, който й беше задал и по-рано.
Лей? Защо?
Какво можеше да му каже? Всъщност, нищо. Щеше й се да може да му обясни. Наистина. Поне един човек да знае. Предсмъртна изповед и тъй нататък. Но как би могла? Как изобщо би могъл той да разбере? Че беше направила всичко не заради някоя от обичайните причини, заради които хората стават предатели — пари, принуда, идеология. Не, беше поела по този път, защото в нощта на петнайсетия й рожден ден, на едно мръсно сметище в края на бежанския лагер Джабалия, под изпълненото със звезди небе и далечния вой на диви кучета беше гледала как най-любимият й човек на света, прекрасният й, смел, човеколюбив баща, най-великият мъж, живял някога, бива пребит до смърт с бейзболна бухалка. От собствените му сънародници. Наблюдаван от други свои сънародници. Затова се беше свързала с Хар Цион и му беше предложила да работи за него. Затова беше минала през цялата история с Ал Мулатам; затова, в мига, когато разбра за Менората, се беше обадила на Хар Цион от Църквата на Божи гроб и беше направила всичко по силите си, за да попадне свещеният светилник в неговите ръце. Защото хора от нейния народ бяха убили единствения човек, когото някога беше обичала истински, и защото от този момент нататък ги беше намразила, всичките, беше се заклела, че дори с цената на живота си ще ги накара да си платят, да страдат за това, до последния палестинец. Това беше причината. Това беше отговорът. Но как да обясни? Как да го накара да разбере? Как да предаде дори частица от нещастието и болката, ненавистта и мъката, които я бяха обсебили през всички тези години? Не можеше. Не беше възможно. Беше непосилно. Така беше и така щеше да бъде, винаги. Беше просто толкова отчаяно самотна.
Погледна лицето на Халифа — мило лице, смело, красиво; в много отношения приличаше на баща й — и се опита да стисне ръката му. В същия миг, с интересната дарба на едновременното виждане, придобита явно от падането, видя отгоре как Хар Цион е изпънал ръка и е насочил пистолета си право в главата й. Давай, помисли си, направи го. Време е. Поне се опитах да сторя едно добро дело, преди края. Едно нещо, с което татко ми би се гордял.
„О, Господи, моят татко. О, Господи, горкият ми татко.“
И прозвуча изстрелът.
Главата й подскочи и се килна на една страна и точно над лявата й вежда цъфна гладка черна дупка, по бузата й се стече струя кръв, която се събра на земята в лепкава локва с размер на чиния. За миг Халифа се стресна прекалено много, за да помръдне, ръката й се отпусна безжизнено в неговата, ехото от изстрела отскочи гневно и многократно из пещерата; след това поклати глава, остави внимателно ръката й, изправи се, отстъпи назад до Бен Рои и двамата вдигнаха очи към дулата на автоматите.
Трябваше да го е страх. Повече, отколкото го беше страх сега, като се имаше предвид какво щеше да последва. Дали защото побоят беше изцедил и последната му капка сила, или пък защото смъртта беше толкова неизбежна, че тялото му просто не виждаше причина да се бори. Изпитваше учудващо спокойствие. Единствената му истинска тревога беше за Зейнаб и децата. Това и фактът, че едва ли щеше да получи
