подходящо мюсюлманско погребение. Но пък беше сигурен, че Аллах ще разбере. Аллах разбираше всичко. Нали затова беше… ами, Аллах.
Погледна към Бен Рои и погледите им се срещнаха. Имаше други хора, с които предпочиташе да умре. Но дали пък не беше прекалено несправедлив към човека? Грубиян, да. Арогантен, враждебен. Не личност, която би си избрал за приятел. Но беше добро ченге и явно беше вникнал много добре в нещата. И кой знае, ако някой беше убил собствената му жена ей така, без никакъв смисъл, може би и той, Халифа, щеше да е същият. Никой не знаеше. Опита се да промълви нещо, да се извини, да признае, че решението му да повярва на Лейла, а не на Бен Рои бе продиктувано не от обективна преценка на ситуацията, а от сляп предразсъдък, от факта, че просто не можа да се насили да повярва на един евреин, а не на една от своите. Но не намери думите и затова не каза нищо. Гледаха се още малко, след което си кимнаха, обърнаха погледи към елеватора, свиха юмруци и зачакаха куршумите.
Настъпи мрак.
За един кратък объркан момент Халифа си помисли, че е умрял. Но почти веднага, от крясъците на хората на Хар Цион, осъзна, че генераторът отново е спрял и че светлината е угаснала. Беше толкова неочаквано и дезориентиращо, че дори не реагира и остана като вкопан в земята. Инстинктите на Бен Рои се събудиха първи, той сграбчи Халифа за яката и го изхвърли от линията на куршумите. Част от секундата по-късно узитата затракаха и разкъсаха тъмнината с червени и бели огнени следи, куршумите се сипеха по пода и рикошираха в сандъците с ритмичния пукот на пробивано дърво. Детективите се препънаха, паднаха на земята, успяха някак да се изправят отново и със залитане стигнаха до скалата точно под платформата на елеватора. Чуха се още крясъци и стрелбата утихна точно толкова внезапно, колкото беше започнала. Халифа и Бен Рои застинаха на място и напрегнаха очи в мрака.
Когато беше спирал предишните пъти, генераторът беше тръгвал почти веднага; този път остана безжизнен. Разнесе се шепот, някой запали фенер, след това още един, после се чуха скърцане и плясък, сякаш някой се изкачваше по вертикалната релса на елеватора, най-вероятно за да се опита да накара генератора да заработи отново. Лъч от фенер осветяваше пътя на изкачващия се; друг започна да шари нагоре и надолу по купищата сандъци пред тях в напразен опит да ги намери в мрака. Възможността да са се скрили точно под краката им очевидно не беше хрумнала на хората на Хар Цион. Поне не още.
— Трябва да се махнем — прошепна Бен Рои, свил длани до ухото на Халифа, толкова тихо, че едва го чу. — Трябва да се скрием между сандъците.
Халифа стисна ръката му, за да покаже, че е разбрал. Виковете отгоре показаха, че този, който се качваше, беше стигнал до балкона и отиваше към помещението с генератора.
— Трябва да се махнем — отново изсъска Бен Рои. — Нямаме време.
Изминаха двайсет секунди, през които двамата трескаво се опитваха да измислят подходящ план за действие, като много добре си даваха сметка, че в мига, в който излязат изпод платформата, ще бъдат или чути, или заловени от шарещия лъч на фенерите. Накрая, напълно отчаян, Халифа бръкна в джоба си, извади резервния пълнител с петте патрона за маузера и го притисна до ръката на Бен Рои. Израелецът моментално схвана мисълта му.
— Хвърляй наляво — прошепна. — Тръгваме направо. Хвани ме за ръка.
— Какво?
— За да не се изгубим, идиот такъв.
Отгоре се чу шумно стържене. Хората на Хар Цион се опитваха да пуснат генератора. В същия момент лъчът на фенера се отклони от сандъците и започна да шари по пода пред елеватора. За миг се задържа върху трупа на Лейла, после запълзя назад към скривалището им. Беше въпрос на секунди да ги забележат. Халифа сграбчи Бен Рои за ръбата, замахна с другата и с всичка сила запокити пълнителя към стената на пещерата. Той остана във въздуха непоносимо дълго време, лъчът на фенера вече облизваше върховете на обувките им, когато най-после издрънча шумно на земята.
Ефектът беше светкавичен. Лъчът полетя в същата посока и отгоре се чу тропотът на израелците, които се преместиха в лявата част на платформата, последван от оглушителна стрелба. В същия момент Халифа и Бен Рои се затичаха хванати за ръце право напред в мрака към това, което предполагаха — за което се надяваха — да е централният проход, потръпващи на всяка крачка от мисълта, че всеки момент ще се блъснат в някой сандък или друго препятствие. Успяха някак да спазят курса, движени от страха и адреналина, пробягаха почти половината дължина на пещерата, забавиха ход, пуснаха си ръцете и заопипваха пътя си през един от тесните проходи между купчините сандъци, спъвайки се непрекъснато в струпаните там какви ли не предмети. Зад тях стрелбата постепенно утихна и спря.
Останаха на място, дишайки тежко, обгърнати от мрака като от черен кадифен саван. Не се чуваше нищо друго, освен стърженето на манивелата на генератора и гласовете на израелците, отначало тихи, но след това все по-нервни. Бен Рои проточи врат и се заслуша.
— Мамка му — прошепна.
— Какво става.
— Пожар.
— Какво?
— Стрелбата. Подпалила е сандъците.
Още докато го изричаше, ноздрите им доловиха първия лек мирис на горящо дърво.
— Това място е шибан барутен погреб — изръмжа Бен Рои. — И ще избухне!
Халифа го знаеше и без да му се казва. Беше видял пещерата със собствените си очи: варели петрол, сандъци с муниции, експлозиви, купища сухо дърво.
— Мамка му! — изруга. — Мамка му!
Щракна запалката си, прикри огънчето й с шепи и трескаво затърси наоколо нещо, каквото и да е, с което да си пробият път навън от пещерата. Хората на Хар Цион вече крещяха, паникьосани. Огънят явно се усилваше и разрастваше.
— Хайде! — изръмжа Бен Рои. — Трябва ни оръжие!
— Наоколо няма!
Халифа продължи по прохода, вече без изобщо да го е грижа, че могат да го чуят, размахвайки запалката си напред и назад. Видя картини, скулптури, нещо подобно на огромен канделабър. Но никакви оръжия и вече започваше да се отчайва, когато най-после, след като отмести някаква пълна с банкноти торба, откри метална кутия, в която се оказаха дванайсет чисто нови автомата „Шмайзер“. В съседната кутия имаше патрони.
— Хамду-лиллах — измърмори.
Грабна един автомат и заедно с няколко пълнителя го подаде на Бен Рои. Сам взе друг и тъкмо го проверяваше и свикваше с непознатия механизъм, когато се чу внезапна продължителна стрелба. Хвърлиха се на земята, тъй като предположиха, че е насочена към тях, но от тревожните крясъци на израелците разбраха, че всъщност е експлодирал сандък с муниции.
— Всичко ще изригне като шибан вулкан! — изсъска Бен Рои.
Станаха и започнаха да се промъкват през прохода. Все по-плътна оранжева корона изпълваше далечната дясна част на пещерата. Когато стигнаха до централния проход, се чу гръмка експлозия — варел с петрол, предположи Халифа, а може би няколко варела, — последвана почти незабавно от рева на генератора, който най-после заработи. Ледената светлина обля пещерата и намести всичко на рязък и ярък фокус. Хората на Хар Цион се развикаха облекчено, елеваторът продължи с дрънчене и скърцане бавния си възход към терасата. Бен Рои надникна в прохода и веднага се отдръпна.
— На половината път са — прошепна. — Има един горе на терасата. Аз вземам него. На три. Хайде.
Прицелиха се.
— Едно… две…
Нова гръмка експлозия, която разтресе цялата пещера.
— Три!
Втурнаха се през прохода.
Пожарът беше по-лош, отколкото Халифа очакваше. Само за няколко минути беше погълнал цял блок от
