Арабинът кимна едва доловимо. Беше стиснал здраво бедра, сякаш очакваше удар под масата. Бен Рои го погледа, удовлетворен от страха му. След това, без да сваля поглед от него, посегна с лявата си ръка и плъзна диска по масата.
— Това е за теб.
Мъжът го погледна объркано, уплашено.
— Всичко е записано. Всичко, което се случи миналата нощ. Всичко е записано и се признава в съда. Затова не ме лъжи, разбра ли? Не ми разправяй как случайно си минавал оттам и как не си помирисвал наркотик през целия си живот. Защото ако започнеш да ми дрънкаш глупости, ще те пребия. Направо ще те размажа.
Той се пресегна, сграбчи китките на младежа, заби пръсти в плътта им, след което го пусна и се облегна на стола.
— Започвай да говориш, жалко лайно такова.
Луксор
Когато Халифа се върна от Едфу, Махфуз вече се беше обадил на Хасани и го беше осведомил за ситуацията.
Понесе го учудващо добре. Даже по-добре, отколкото Халифа очакваше. Измърмори няколко ругатни, когато детективът влезе в кабинета му, и го изгледа накриво както обикновено, но крясъците и удрянето с юмрук по бюрото, за които Халифа се беше подготвил по обратния път, просто не се материализираха. Точно обратното, началникът бе необичайно кротък и прие отварянето на случая само с недоволно мърморене, като че ли не му беше останала нито енергия, нито воля да се съпротивлява. На Халифа му се стори, че дори видя в погледа му едва доловимо облекчение, сякаш беше свалил от плещите си товар, който никога не беше искал да поема.
— Дай да се разберем за едно нещо — каза Хасани, вперил поглед през прозореца на кабинета си. Перуката стърчеше на главата му като топка кафяв захарен памук. — Работиш сам. Имам дефицит на работна сила. Не мога да ти дам никого. Ясно?
— Да, сър.
— Премествам Сария на друг случай. Докато не свършиш с това, той ще работи в друг кабинет.
— Да, сър.
— И не желая да приказваш насам и натам из управлението. Дръж си устата затворена. Ако някой те пита, кажи, че са излезли нови доказателства и ги разследваме. Без да се впускаш в подробности.
— Да, сър.
Под прозореца шумно изтрополи една теглена от коне калече. Кочияшът подвикваше на туристите и ги подканяше да се качат да ги повози. Хасани го гледа известно време, след което се обърна и отиде на бюрото си.
— И какво смяташ да правиш? — попита.
Халифа сви рамене и дръпна бързо от клеопатрата, която държеше в ръка.
— Ще се опитам да разбера нещо повече за миналото на Янсен. Да видя дали няма нещо, което да го свързва с Шлегел. Някакъв мотив за убийството. За момента разполагаме само със съвпадения.
Хасани кимна, отвори чекмеджето на бюрото си, извади ключовете на Янсен и му ги подхвърли.
— Това ще ти трябва.
Детективът ги улови и ги прибра в джоба на сакото си.
— По някое време ще се наложи да се свържа с израелците, за да разбера имат ли нещо за жената.
Хасани направи гримаса, но не каза нищо. Погледна продължително Халифа в очите, след което бавно стана от бюрото си, отиде до кантонерката в ъгъла, клекна, отключи най-долното чекмедже и извади оттам тънка червена папка. На корицата й пишеше „2345/1 — Шлегел, Хана. 10.03.1990“.
— Предполагам, че всички горещи следи вече са изстинали, но пък знае ли човек.
Халифа се втренчи в папката.
— Махфуз каза, че сте я изгорили.
Хасани изръмжа.
— Не си въобразявай, че си единственият тук, който има съвест, ясно ли е?
Отново погледна детектива в очите, след което махна с ръка и го освободи.
— И искам редовни доклади по случая! — извика зад гърба му. — Което означава редовни доклади по случая!
Йерусалим
След като обядът за набиране на средства приключи и след като изпрати Хар Цион до кабинета му в сградата на Кнесета на улица „Дерек Рупин“, Ави Щайнер взе автобус до Ромема, за да провери пощенската кутия. В автобуса непрекъснато оглеждаше подозрително останалите пътници, не толкова за потенциални атентатори самоубийци — Боже, голяма ирония щеше да е да се е качил в един автобус с някой от хората на Ал Мулатам! — колкото за малко вероятната възможност някой да го следи. Възможността беше малко вероятна, минимална — цялата работа се пазеше в толкова строга тайна, че повечето замесени в нея дори не знаеха, че са замесени — но предпазливостта никога не беше излишна. Именно затова Хар Цион му имаше доверие и му беше дал прякора Ха Нешер, Орела — защото беше много внимателен и виждаше всичко. Ха Нешер, а също и Ха Нееман — Верния. Би направил всичко за Хар Цион. Всичко. Той му беше като баща.
Слезе от автобуса на края на улица „Яфа“ и отново се огледа подозрително. Изкачи хълма към сърцето на Ромема, скучно жилищно предградие от жълти блокове, разнообразявано от редки борови и кипарисови горички. Свиваше внезапно, връщаше се, уверяваше се отново и отново, че никой не го следи. Накрая се шмугна в един магазин с надпис „БАКАЛИЯ, КНИЖАРНИЦА, ПОЩЕНСКИ КУТИИ“.
Проверяваше пощата по различно време — редовните проверки означаваха рутина, а рутината пораждаше подозрение. Понякога идваше два дена след последното си посещение; друг път изчакваше да мине цяла седмица, две седмици и дори месец. Предпазливостта никога не беше излишна.
Кутиите се намираха на стената в дъното, далеч от погледа на собственичката на магазина, възрастна сефарди, която за трите години, откакто ползваше пощенската кутия, май нито веднъж не се беше помръднала от стола си зад ниския талашитен тезгях. Огледа се за последен път, извади ключа, отвори кутия номер 13 и извади от там едно-единствено писмо, което пъхна в джоба на сакото. Заключи кутията и излезе от магазина. Беше престоял вътре не повече от минута.
На улицата направи няколко зигзага, след което отвори писмото. В него имаше лист хартия, на който с главни печатни букви бяха изписани име и адрес. Той ги запамети, накъса писмото на парченца, разбърка ги в ръката си и ги изхвърли в четири различни кофи за боклук. Върна се на улица „Яфа“ и се прибра в града с автобуса, доволен, че това, което правеше, в крайна сметка беше за благото на народа и страната му.
Йерусалим
В пет следобед Том Робъртс продължаваше да стои зад бюрото в кабинета на Лейла, заобиколен от издраскани листове хартия. Беше толкова далеч от разшифроването на неразбираемия документ, колкото и преди шест часа, когато го видя за пръв път.
След като излязоха от хотела на Американската колония, двамата с Лейла бяха дошли в апартамента й, тя беше направила кафе и му беше дала ксерокопието, което беше разкачила от писмото (като повечето журналисти беше превърнала в правило да не разкрива повече информация, отколкото е необходимо).
— И нямаш представа откъде е, така ли? — беше попитал той, мачкайки разсеяно вратовръзката си.
— Никаква. Някой ми го прати по пощата. Знам толкова, колкото и ти.
Робъртс беше повъртял листа в ръце, беше огледал белия му гръб, беше го повъртял отново, присвил очи зад очилата. С другата си ръка беше почесвал екземата на врата си, точно над яката на ризата.
