Последната тайна на Дома Господен

стават от „G. esclarmondae“ на „b znxfumgihyuz“.

Беше развълнуван, доволен от себе си, като учен, обясняващ интересно откритие.

— След това обаче е транспозиционирал първите и вторите букви на кодирания текст и точно това ме обърка, както и третата и четвъртата, и петата и шестата, и така нататък, и така нататък, до края на текста. Затова b е заместено със z, n с x, f с u и т.н. Съвсем елементарна транспозиция, но ако работиш с презумпцията, че е използвано само заместване, нещата доста се объркват. Чак като ми каза, че може да не са използвали заместване, си помислих, че сигурно пропускам нещо.

Той я погледна усмихнато. Вълнението му беше заразно и тя се наведе и го целуна по бузата.

— О, радостите на дешифрирането! — засмя се той.

— И какво означава? — попита Лейла и взе листа с дешифрирания текст. — Или преводът не е част от сделката?

Робъртс се намръщи шеговито.

— Е, обикновено взимам отгоре за този вид услуга. Но след като е за тебе…

Лейла се разсмя и му върна листа.

— Хайде, доктор Робъртс, довърши си работата.

Той взе листа.

— Бих казал, че средновековният ми латински е малко ръждясал. От доста време не съм го ползвал.

— Уверявам те, че е много по-добър от моя. Хайде.

Том се облегна, намести си очилата и започна да превежда, бавно, със запъване и замисляне на непознатите думи, с чести забележки от рода на „Мисля, че това означава“ и „Тук леко перифразирам“, и „Може да греша“. Лейла взе чист лист хартия, приведе се на бюрото до него и започна да записва.

— „Г. до сестра му Есклармонда, поздрави“ — диктуваше той. — „S. D.“ означава „salutem dicit“ — „казва здравей“. „Времето е кратко, затова разказът как това велико нещо се озова при мен, ще изчака завръщането ми през морето. Достатъчно е да кажа, че бе намерено съвсем случайно и можеше изобщо да не бъде намерено, ако не беше станало така, че работата ни да открие тайното му скривалище. Сега ти го изпращам със знанието, че ще бъде в безопасност в К. Тук царят такова невежество и тъпота, че със сигурност, ще бъде унищожено, което би било скръбна загуба, защото то е древно, с велика сила и красота. Трябва да напусна Йерусалим преди края на годината. Надявам се и се моля да си в добро здраве. Твой брат, ГР“

Лейла записа превода, седна на края на бюрото и го прочете. Беше очаквала от документа всичко друго, но не и това. Звучеше й като някаква гатанка.

— Да имаш някаква представа какво означава? — попита.

Робъртс взе листа от ръката й и го огледа. Настъпи продължително мълчание.

— Определено е необичайно — каза накрая. — Ако се съди по фразите „Йерусалим“ и „през морето“, бих казал, че е писано през периода на кръстоносните походи. Но това е само предположение, така че можеш да не ме цитираш.

— И това кога точно е било? Историята на кръстоносните походи не е най-силният ми предмет.

— Нито пък на мен — отвърна той и се почеса по врата. — Я да видим. Първият кръстоносен поход завоюва Йерусалим от сарацините през 1099-а. След това се основава кръстоносна държава в Светата земя, която просъществува… май беше в следващите двеста години, до края на тринайсети век, въпреки че самият Йерусалим е завзет отново от Саладин през… — той се замисли за момент — май беше през 1187-а. Да, през 1187-а. След Роговете на Хатин. Значи писмото трябва да е написано преди това. Някъде между 1099-а й 1187-а, така мисля. Но, както вече ти казах, възможно е да ти говоря пълни глупости.

Той остави превода, свали си очилата и отново започна да ги лъска.

— Между другото, кралството на кръстоносците се е наричало Утремер, което означава „през морето“ — добави.

Лейла се загледа в текста.

— Значи, според теб този, който го е писал, е кръстоносец.

— Е, не някой от редовите кръстоносци, това е сигурно. Повечето от тях са били неграмотни. Фактът, че този ГР е знаел латински и е бил достатъчно образован да шифрова писмото си, предполага, че е бил или благородник, или свещеник.

Той си вдигна очилата, огледа ги и си ги сложи.

— Есклармонда е средновековно френско име, разпространено, доколкото ми е известно, само в областта Лангедок, затова е много вероятно ГР също да е от тази част на страната. Но кой е и какво е това древно нещо, което е намерил, нямам представа. Но е любопитно. Доста любопитно.

— А това К какво е? — попита Лейла и посочи главната буква в текста.

— Вероятно съкращение на име на място, но… — Том сви рамене.

— И е истинско, така ли? Не фалшификат?

Той отново сви рамене.

— Не знам, Лейла. Без оригинала никой не може да каже. Но дори да го имахме, това е извън компетентността ми. По-добре попитай някой специалист. Палеограф или нещо такова. — Робъртс се усмихна извинително. — Струва ми се, че ползата от мен започва да се изчерпва.

— В никакъв случай — възрази тя и го стисна за рамото. — Страхотен си.

Разчистиха изписаните листове, хвърлиха ги в кошчето и отидоха в хола. Лейла се зачуди дали да не му предложи питие, но размисли. Той очевидно усети сдържаността й, защото заяви, че било време да си ходи.

— Не знам как да ти се отблагодаря, Том — каза тя и отвори входната врата. — Страшно ми помогна.

— Удоволствието беше мое — усмихна се той. — Честно. Интересно предизвикателство. И обядът беше превъзходен. — Робъртс излезе на площадката. — Лейла, виж, казах ти, че не искам да те ангажирам, и наистина си го мислех, но се чудех дали… Не искам да бъда нахален, но би ли…

Беше се притеснил и заекваше. Тя пристъпи към него и го целуна по бузата.

— Би ми било приятно да излезем на вечеря. Може ли аз да ти се обадя?

Той грейна.

— Разбира се. Чудесно. Значи, ще чакам да ми се обадиш.

Потегли окрилен надолу по стълбите, а тя затвори вратата и се облегна от вътрешната й страна. Излъга го, разбира се. Нямаше никакво намерение да му се обажда. Поне не в близкото бъдеще. В момента искаше само да разбере нещо повече за мистериозното писмо.

— Кой си ти, ГР? — измърмори на себе си и сведе поглед към листа в ръката си, вече напълно забравила за Том Робъртс. — Кой си, дяволите те взели? Какво си намерил? И кой те изпрати при мен?

Йерусалим

След края на работния ден Бен Рои се прибра у дома в скучната си самотна гарсониера в Ромема. Изкъпа се, наплиска се с малко одеколон и отиде пеша до сестра си Чава на шабат вечеря.

Вечерта беше хладна и ясна, с прозрачно синьо небе и лек северен бриз, неестествено тиха и неподвижна, с безлюдни улици, заради спазването на шабата. Мина покрай група хареди евреи, които бързаха да се приберат у дома от синагогата, плитките от бакенбардите им подскачаха като пружини, видя няколко войници жени, седнали под навеса на автобусната спирка Егед, които се смееха и пушеха, сложили автоматите си М16 на стройните си обути в бежови униформи крака. Иначе из града нямаше жива душа. Харесваше му такъв — чист, пуст, безмълвен. Имаше нещо чисто в него, неопетнено, сякаш всичко станало преди беше изметено и беше останал един нов град, едно ново начало. Щеше му се да е все така.

Блокът на Чава се намираше в стария град, на „Ха Маалот“, хубава широка улица в сърцето на западен Йерусалим. Стигна до жълтата каменна сграда, отпи глътка водка от манерката и натисна бутона на домофона до стъклената врата. След малко от микрофона се чу гласът на племенника му Чаим.

— Вуйчо Ариех, ти ли си?

— Не — отвърна с американски акцент. — Спайдърмен е.