Окото на котката

усещаше раздвоението. Вече не знаеше кога му се беше случило за първи път.

— … но ти изискваш отговор.

Той дори не беше сигурен какво е онова, към което се обръщаше. В езика на навахо няма дума за „религия“. Нито пък беше уверен, че това е категорията, в която попадаха неговите чувства. Категория? Причината да няма такава дума е, че в старите времена подобни неща са били неделимо свързани с всичко в човешкия живот. Нямало е специална категория за определени чувства. Повечето от хората наоколо му и сега не намираха това за странно. Но те се бяха променили. Той също, макар да знаеше, че промените при него са по-различни. „Държи се, сякаш няма роднини“ — това беше най-лошото нещо, което един навахо можеше да каже за друг, и той съзнаваше, че същото се отнася и за него. Пропастта беше по-дълбока, отколкото бе възможно да изкопаят отсъствието му, женитбата, постъпките. И други бяха прекарвали дълго време надалеч, бяха се женили извън племето, но все пак се бяха връщали. Ала за него това беше част от изживяването на времето, истинско и в буквален, и в духовен смисъл. Той нямаше роднини. Едната му половина искаше точно това. Другата…

— Може би съм извършил огромно зло — продължи той. — Когато го откъснах от неговата земя, както племето бе отведено във форт Съмнър. Когато го откъснах от собствения му народ, който вече не съществува. Когато го оставих сам на непознато място като пленник на ютите. В такъв случай съм извършил зло. Но само ако той е реална личност. — Погледът му обходи небето. — Дано не е — произнесе после. — Дано всичко това да е сънувана възможност, небитие, което ме мъчи през годините — обиколи в кръг хогана, втренчен в дърветата. — Мислех си, че незнанието е най-доброто нещо, а то може да ме направи страхливец. Все пак щях да продължа да вървя по този път през целия остатък от живота си. Ала сега…

Край него прелетя бухал, който глухо бухаше.

— Лоша поличба — реши част от съзнанието му, — защото бухалът е птица на смъртта и на болестта.

— Просто бухал — твърдеше другата част. — Те ловуват нощем. Нищо повече.

— Чухме се един друг — извика той след птицата. — Ще открия какво съм направил и ще зная какво трябва да сторя.

Върна се в къщата и протегна ръка сред паяжините към мястото, където на вига висеше ключ. Взе го в ръка и го потърка. Прекара пръст по него сякаш беше толкова необикновена вещ като острието на копие. После рязко го пусна в джоба си. Прекоси стаята и изключи светещия екран.

Завъртя се и прекрачи през решетките в транспортната кабина, задейства устройството за управление и набра кода. Съсредоточи поглед върху червения килим от Ганадо — гледаше как той се превръща в розов и изчезва.

Мрак между малките улични лампи и песен на щурци извън кабината…

Излезе от заслона и го лъхна мирис на влажен въздух. Огромни, обградени със сенки дървета; мамещо изобилие от трева, застлала склоновете на хълмовете; тежки, разлати монолитни сгради, в момента тъмни — с изключение на малките светлинки по входовете, които създаваха впечатление за миниатюрни пещери и само подчертаваха чернотата на всичко останало; пред погледа — безлюдно.

Тръгна по тротоара, пресече улицата, прекоси хълм. Наоколо нямаше охрана, но и да имаше, щеше да я заобиколи с лекота. Сега паркът „Балбоа“ беше тих, увеселителните площадки бяха затворени до сутринта. Светлините на Сан Диего и потокът от коли по улиците му се виждаха от различните височини, които прекосяваше, но те изглеждаха далечни, част от друг свят. Той се движеше безшумно от сянка до сянка. Беше избрал обществена транспортна кабина, която в миналото обичаше да използва понякога, когато пристигаше по обичайните си дела денем и му доставяше удоволствие да върви пеша, вместо да се пренася направо на мястото, където работеше. Разбира се, и то беше затворено по това време, а и транспортната му кабина не работеше.

В продължение на петнайсет минути продължи своето дълго пътешествие — катереше се и вървеше към огромния, разпрострян на широка площ комплекс — Института за междузвезден живот. Избягваше, доколкото му беше възможно, тротоарите, паркингите и шосетата. От време на време на откритите места необузданите пориви на вятъра донасяха смесица от животински миризми от зоопарка на Сан Диего. До него достигаше и дъх, наситен и ухаещ на джунгла, от някои растения в зоологическата градина. Този мирис събуди спомени за други екзотични същества по други места. Припомни си как залови улабри с телена козина в ултразвуково заграждение, туилпа в ледена яма, четири утана във водовъртеж от смрад…

Комплексът на института се появи пред погледа му и той забави крачка. Дълго време остана неподвижен — просто наблюдаваше сградата. После бавно я обиколи, като често спираше, за да я огледа отново.

Накрая застана зад зданието близо до малък паркинг, където имаше една — единствена кола. Прекоси го и отключи вратата на служебния вход близо до него.

Без да се нуждае от светлина, тръгна из сградата, премина през поредица от коридори, след това се изкачи по малка стълба. Стигна до караулката на охраната, която си спомняше, после използва кодовия си ключ, за да влезе в близкото складово помещение. Там изчака двайсет минути, докато възрастен униформен служител премина с провлачена крачка, спря, включи алармата и се отдалечи.

Малко след това се измъкна от склада и влезе в първата зала. Някои от животинските клетки от двете страни бяха причудливо осветени, за да се имитира естественият цикъл на смяна на деня и нощта в родните места на обитателите; добавени бяха странни съединения в атмосферата или пък бяха създадени особени метеорологични условия, за да се чувстват съществата добре. Мина покрай реещи се газови балони, пълзящи коралови клонки, слузести малтийски кръстове, пулсиращи тъмночервеникаво-кафяви дънери, покрити с костни израстъци вълнообразни змии, белгардски симоплексен рак в дупка от водорасли, ивичест мерц, двойка дивектоси, компактен тендрон в басейн с амоняк. Прикрепените към стълбчета очи на червейоподобната маркака проследиха преминаването му по същия начин като през онзи ден във ветровитата пустош, когато за малко не го бе сграбчила. Той не спря, за да отвърне на погледа й, нито пък да провери какво прави някоя от другите твари, които познаваше толкова добре.

Прекоси цялата зала, излезе от нея, премина в друга.

Постоянно чуваше слабото бучене на генератори. Въпреки че клетките бяха херметично затворени, отнякъде до него достигаха необичайни миризми. Не обърна внимание на нито един от знаците, тъй като знаеше какво означава всеки от тях. Екземплярите в тази втора зала бяха по-големи и по-свирепи в сравнение с онези в другата, през която току-що бе минал. Тук той бегло погледна няколко същества почти с любов, докато тихичко си мълвеше нещо на езика на племето. Когато влезе в третата зала, започна съвсем тихо да си тананика.

Само след няколко крачки забави ход.

Скали върху равнина от разтопени силикати… Никакви видими прегради между това място и останалата част от залата, каквито имаше в другите помещения, през които бе минал. Същите атмосферни условия…

Още повече забави стъпките си. Спря.

Слаба, разсеяна светлина заливаше помещението. Стори му се, че чува въздишка.

Тананикането секна и устата му пресъхна.

— Аз дойдох — прошепна, след което се приближи до експоната, на чиято табела пишеше: ТОРГЛИНДСКИ МЕТАМОРФ.

Пясък и скала. В жълто, лъскаво, оранжево. Черни ивици. Нищо не помръдна.

— Котко…? — произнесе той.

Приближи се още повече и продължи да се взира. Нямаше смисъл. Дори очите му не можеха да определят със сигурност. Не беше само светлината.

— Котко?

Започна да рови из паметта си, за да си спомни начина, по който бе подредена изложбата в началото. Да. Тази скала вляво…

Скалата се раздвижи точно когато си спомни разположението на предметите. Тя се затъркаля към центъра. Промени формата си, заприлича повече на сфера и успя да заличи една вдлъбнатина.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — нещо, което трябва да се опитам да направя…