Окото на котката

        прекарват летата в Аляска заедно

        като охрана на портала на Арктическия

        национален парк,

става баща на един син, сега вече юноша,

        който живее в Анкоридж,

по-късно служи в Периферния патрул,

        където телепатичните му способности

        привличат вниманието

        на властите,

включват го в определени случаи със задачи

        като тези, които им изпълнява

        Чарлс Фишър,

        така двамата се срещат

        и се сприятеляват,

оттогава насам работи по пет различни

едногодишни договора в областта на космическото инженерство,

        като прекарва половината година в орбита,

сега е в отпуск при сключен шести договор

        и очаква развода си със сестрата на Фишър, Пег,

        която работи в същата компания

        и живее в огромния цилиндров комплекс

        в Порт О’Нийл

        заедно с дъщеря им Памела,

присъства на погребението на баща си миналото лято

        и с изненада открива, че е дълбоко опечален,

        понеже никога не е познавал този човек,

изведнъж решава да зареже всичко

        и да учи музика —

        начинание, което започва

        след едномесечно отрезвяване,

        следва усърдно

        до настоящото повикване,

улавя се, че мисли все повече

        за смаления си баща,

        легнал в ковчега с кожено яке, украсено с мъниста,

        и за сина си,

        когото не е виждал от години

                ела по-близко, братко,

                там, където ние, които

                сме по-силни от сам човек,

                разбираме по-добре

                и поглъщаме повече болка

Хубаво е, че искаш да вървиш сред красота, красота да те обгръща отвсякъде, сине мой. Но по време на лов един ловец не бива да изрича молитви от Пътя на благословията, защото всички те трябва да благославят живота, а на тебе ти е нужна молитва за смърт. Към Говорещия бог трябва да се обръщаш и към Черния бог: Ая-на-я-я! Е-е-е! Това е времето, когато се прерязва гръклянът! На-я-я! На свещено място става прерязването на гръкляна! Ай-а, на-я-я! Прерязването на гръкляна се извършва сега на свещено място! На-я-я! Време е да прережеш гръкляна! Я-е-ни-я!

— Невинаги животът е онова, което трябва да бъде благословено.

Нощ. Той стои пред стената от силово поле. Наблюдава как скалата се разгъва.

— В съзнанието ти има облаци, ловецо.

— В съзнанието ми има много неща, Котко.

— Ти дойде. Сключваме ли сделката?

— Направи каквото те помолих и аз ще постъпя така, както ти поиска.

— Договорихме се. Освободи ме.

— Това ще отнеме около минута.

Масата се извиси и се превърна в бял стълб с едно единствено фасетно око, което се движеше нагоре. Били Сингър се приближи до мястото, където бяха разположени контролните устройства. Отвори кутията и намали силата на полето.

Основата на стълба се разцепи и от горната му част се отделиха крайници. На върха се оформи подобна на луковица издатина — окото се спря в центъра й. Раздвоената част заприлича на крака. Средата се стегна и изведнъж се превърна в тънък кръст. Главата се удължи и смътно заприлича на вълча. Раменете се разшириха, краката и ръцете станаха по-дебели. Излишната маса премина назад и се преобрази в широка опашка. Приличното на мъж същество беше високо над два метра и потъмня, докато се придвижваше напред с грация, която подсказваше, че тази форма вече е била отрепетирана.

Въпреки огромните си размери съществото се измъкна безшумно от заграждението и застана до човека.

— Предлагам да възстановиш силовия екран. Така може да изминат няколко дни, преди да забележат отсъствието ми. Свикнала съм ги на подобна гледка, след като приемах формата на части от околната среда и оставах така дни наред.

— Вече мислих за това — отвърна Били. — Но първо исках да видя как се променяш.

— Впечатлих ли те?

— Да. Правиш го бързо. — И той отново включи полето. — Хайде. Сега ще те заведа до една транспортна кабина. Ще трябва да пътуваш от моя номер, без да използваш картата ми, което ще изисква потвърждение от моя страна в другия край, тъй като ще трябва да премина пръв и…

— Зная как работят кабините. Дълго време нямаше с какво да се занимавам освен с мислите на тебеподобните.

— Тогава да вървим.

Били се обърна и тръгна през залата.

— Показваш ми гърба си. Не се ли страхуваш, не ще скоча върху теб и ще те разкъсам? Или пък твоята постъпка е планирана?

— Чувствам, че искаш да се изправиш срещу стрейджианката. Ако ме убиеш сега, ще загубиш тази възможност.

Сянка, безшумна като самия него, но вече някак по-човекоподобна отпреди и затова по-чуждоземна, застана до него от лявата му страна. Тя съвсем точно следваше бързината на крачката му, движението на ръцете, всяко потрепване. Усещаше силата й, докато се промъкваха през залата. Обитателите на клетките, покрай които минаваха, се раздвижваха неспокойно — и спящите, и будните. Били долови нотка на развеселеност в съзнанието на чуждоземното до себе си, последвана от излъченото „Сбогом!“, което накара съществата да се замятат като побеснели.

Били излезе навън, където вдъхна дълбоко нощния въздух. Създанието до него се отпусна на четири крака, после се отдалечи и докато вървяха напред, потъваше сред сенките и изникваше от най-неочаквани посоки.

Някъде високо горе започна да лае куче — звук, прекъснат по средата от шум от битка. Били не забави