Окото на котката

долавяше от съзнанието му местата, към които се отправяше. Дори когато бе правил по няколко смени, тя навярно е идвала с кабината, докато той е отпътувал, и по този начин е научавала следващата спирка.

Четири… До Кенмар оставаше сигурно още малко път, трябваше да се подминат първите разпръснати ферми и селски къщи. Тази нощ беше хладно. Спусна се по дълъг склон. Изведнъж дърветата край пътя станаха по-големи.

Следващия път наистина щеше да смеси дирите. Щеше да прави смени напред и назад на толкова много места, че да се получи напълно объркана следа. Да, точно това трябваше да направи от самото начало…

— Следващия път?

Той изкрещя. Менталното присъствие на Котката внезапно го връхлетя като смрад от изгоряла плът.

— Не… — Той се опитваше да овладее автомобила, който бе поднесъл при емоционалния му изблик.

Колата се носеше през полето на подскоци от шейсетина сантиметра, устремена към един все по- стръмен склон. Прекалено рязката смяна на посоката щеше да я обърне.

Извъртя кормилото и успя да се отклони от склона. След секунди вече се движеше към пътя. Макар да се взираше във всички посоки, не видя никаква следа от преследващия го звяр.

Когато се върна на пътя, увеличи скоростта. Покрай него пробягваха сенки. Вятърът люлееше клоните на дърветата. Фаровете на колата моментално осветяваха малките кълба мъгла, които се носеха към него. Но това беше всичко, което се виждаше.

— Котко?… — изрече накрая той.

Не последва отговор. Дали нервите му не бяха опънати до такава степен, та си бе въобразил, че чува онази единствена фраза? Напрежението…

— Котко?

А изглеждаше толкова реална. Упорито се мъчеше да възстанови в паметта си умствената си нагласа такава, каквато беше в момента на станалото. Предполагаше, че сам я е предизвикал, но представата за състоянието на ума му, която това подсказваше, никак не му хареса.

Бързо премина през няколко двойни завоя, а очите му продължаваха да оглеждат двете страни на пътя.

Толкова бързо… Увереността му беше унищожена за миг. Щеше ли отсега нататък да вижда Котката зад всяка скала, зад всеки храст?

— Защо не?

— Котко!

— Аз съм.

— Къде си? Какво правиш?

— Забавлявам се. Реших, че целта на тази гонитба трябва да бъде максималното удоволствие. Хубаво е, че ти толкова добре ми помагаш.

— Как ме откри?

— По-лесно, отколкото можеш да си представиш. Както казах, високо ценя твоята помощ.

— Не те разбирам.

— Естествено, че не ме разбираш. Склонен си да криеш истината от себе си.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега зная, че мога да те унищожа всеки момент, но искам да удължа насладата. Продължавай да бягаш. Ще нанеса удара в най-подходящия момент.

— Говориш пълни глупости.

— Така ти се струва, защото не искаш да разбереш. Ти си мой, ловецо, когато пожелая.

— Защо?

Беше стигнал до дълъг завой, ограден с дървета. Далеч напред сякаш се виждаха още светлини.

— Ще ти кажа, но и това няма да те спаси. Ти си се променил, не си онзи, който беше. Виждам в тебе неща, които липсваха през онези далечни дни. Знаеш ли какво всъщност искаш?

— Да те победя — каза Били. — И ще го направя.

— Не. Най-голямото ти желание е да умреш.

— Не е така!

— Ти си се отказал от мисълта да се движиш в ритъма на своя свят. От дълго време си чакал и си желал да намериш подходящ начин да се измъкнеш. Аз ти осигурих такъв случай. Мислиш си, че бягаш. Всъщност ти си се втурнал към мен. Улесняваш ме, ловецо.

— Не е вярно!

— А прекрасната ирония в цялата работа е, че не си го признаваш.

— Прониквала си в мозъците на прекалено много калифорнийци. А те са претъпкани с популярна психология…

— И това отричане толкова много ме улеснява.

— Опитваш се да ме изтощиш умствено. Това е.

— Не е необходимо.

— Блъфираш. Ако можеш да нанесеш удара сега, искам да те видя как ще го направиш.

— Скоро. Скоро. Продължавай да бягаш.

Той трябваше да намали скоростта, защото последва поредица от завои. Продължи внимателно да се оглежда от двете страни. Котката трябваше да е наблизо, за да стигне до него. Но тя, разбира се, имаше предимството да се придвижва по права линия, докато пътят…

— Точно така.

Над главата му се откъсна отломък от нощта и полетя надолу от върха на висока канара, надвиснала вдясно. Той се опита едновременно да удари спирачките и да завие наляво.

Масивна фигура с едно-единствено блестящо око, която наподобяваше ягуар, се стовари върху купето на автомобила, после мина върху предния капак. Видя се само за миг и отскочи встрани.

Въздушната възглавница се изкриви, колата се наклони и започна да се преобръща още преди да излезе от пътя. Той се опитваше да овладее кормилото и да си върне контрола над колата с мисълта, че вече е прекалено късно. Тогава дойде силният удар, придружен от скърцащ звук. Усети как нещо го изхвърля напред.

Смъртоносно, смъртоносно, смъртоносно… Калейдоскопът се върти… Променящи се изображения във все същото нещо… Беше ли грешка? Силата носи болка… Триенето на времето по ръбовете… Центърът се разпада, оформя се отново някъде другаде… Оставаш си все същият? Но… Погледни навън. Тук песни за твоето „аз“ ерозират волята, докато действията легнат мъртвородени върху юргана на нощта… Но… Отново това движение… Ще се задържи ли след уловения момент? Да се разпадне… Не е калейдоскоп. Няма център. Но отново… формата да създаде воля. Волята да създаде форма. Предмет… Болка… Смъртоносно, смъртоносно… И прекрасно. Като гладко малко кученце… Пластична статуя… Звуците на орган, първата глътка уиски на празен стомах… Ние се установяваме отново — по-далеч отпреди… Център. Светлината!… Трудно е да бъдеш бог. Болката. Красотата. Ужасът на лишаването от „аза“… Действай! Добре. Център, център, център… Тук? Смърт…

оносно пак отново от моста на дъгата ойоткгарван вторачени спир на далечназемя необходимост времето из редупрежденията прати за последен път и теченията обърнато все пак паданеназвяр нито мозъчна буря нито в тяхното отменяне спаси прекъсна въжето което свързва еобходимостта задапредупреди и намерипът щеотвори машината напандора желание земя амин аминокиселини отвори мовешкия чозък добавя болката на дуртвуршт фернихтунг желание дазапали и мъртоносно та еобходимостта съсъщи