приемат онази коткоподобна форма, която толкова й допадаше. Очите й искряха като течност. Предните зъби изскочиха с няколко сантиметра над долната й устна и заблестяха. Почти безшумно премина между огромните петролни дървета. Щом замръзваше неподвижно и търсеше дири, ставаше направо невидима сред петнистата смесица от светлини и сенки.
В един такъв момент се отрони листо. Котката, жива мъглявина, скочи върху му. После се изпъна и поклати глава. Вторачи се в листото. Сетне отново пое напред.
Може би моментът беше настъпил. Играта не се оказа толкова сложна, колкото се надяваше. Ако липсваше интересна борба или бягство, ако и този път нямаше нищо вълнуващо, навярно щеше да бъде най-добре всичко да приключи тук. Ловецът бе загубил настървението си, изглеждаше уморен, прекалено угрижен, за да се впусне в нужната битка.
За миг тя се вторачи свирепо в черната птица, която изкрещя над главата й, направи един кръг и се устреми в далечината.
— Върни се, миличка. Само за секунда. Ела да погледнеш отново.
Ала птицата беше отлетяла.
Котката тръсна широката си опашка и продължи да се придвижва бързо по нисък порест участък в подножието на дърветата. Оставаше още малко… Запристъпва по-стремително, забави крачка чак когато се приближи до района за пикник. После огледа всичко внимателно, обиколи навсякъде и пак започна да наблюдава.
Мъжът просто си седеше, опрял гръб на една туристическа пейка, пушеше лулата си, а съзнанието му бе изпълнено с онази безсмислена песен. Беше просто прекалено лесно, но той продължаваше да има същата нагласа, която бе доловила у него и преди: умишлено безгрижен, готов да умре. И все пак…
В това нямаше никакво удоволствие. Няколко предизвикателни забележки може би щяха да накарат мъжа да хукне като стрела.
— Сам разбираш. Вярно е онова, което казах. Когато бягаш от мен, ти се приближаваш. Защо не ме освободи по друго време, когато още ти се искаше да живееш?
Ловецът не отговори. Песента продължи.
— Значи признаваш истината. Съгласен си с думите ми. Предсмъртната си песен ли пееш?
Отново не последва отговор.
— Прекрасно. Не виждам причина да протакам нещата, ловецо.
Котката мина между дърветата и навлезе в незалесения район.
— Последен шанс. Няма ли поне да извадиш, ножа си?
Били се изправи и бавно се извърна с лице към нея.
— Най-сетне. Дойде на себе си. Смяташ ли да бягаш?
Били не помръдна. Котката скочи. Последва грохот.
Щом земята под звяра пропадна, моментът замръзна в съзнанието на Били. Докато копаеше с автоматичната лопата заобикалящия го трап, не беше съвсем сигурен каква ширина ще е най-подходяща. Сега, когато покритието рухна и Котката изчезна долу, усети задоволство, че преценката му се е оказала вярна. Незабавно се зае да си направи мост от туристическата маса.
— Няма да ме задържиш тук дълго, ловецо — каза отдолу Котката.
— Надявам се да е достатъчно дълго.
Били прекоси трапа и изпразни контейнера с отпадъци до дънера на едно близко дърво. После щракна запалка и подпали купчината хартии.
— Какво правиш?
— Ако едно от тези дървета избухне, ще изгори целият район — отвърна той. — Те всички са свързани под земята и са пълни с леснозапалими материали. Ако оставиш, това дърво да пламне, няма да успееш да стигнеш обратно до транспортната кабина.
Били се извърна и побягна.
— Моите поздравления — каза Котката. — Ти отново ме заинтригува.
— Сбогом — изрече Били.
— Не съвсем. Имаме уговорена среща.
Били тича, докато не се показа транспортната кабина. Втурна се в нея, вмъкна картата, задейства контролното устройство и наслуки, без да поглежда, набра някакви координати.
— Ти си купи покой — осведоми го Котката. — Ала на друго равнище отново се издаде.
— Така ли? — отвърна Били, докато гората се размиваше пред погледа му.
Върви по сумрачна земя сред забулени от джунгли градове. През трептящия въздух до него долитат крясъци на невидими птици. Приятно топло е. Мирише на влага и гнилост. Пътеката, по която крачи, прилича на блестяща лента сред руините. Долавя дъх на горящ копал и водачът му подава да отпие странно питие. Под краката му припламват цветове и пътят му става яркочервен. Накрая стигат до пирамида — на върха и четирима души държат син мъж, проснат върху камък. Били наблюдава как човек с висока шапка разпаря гръдния кош на синия мъж и изважда сърцето му. Изпива на глътки напитката и продължава да гледа как сърцето преминава в ръцете на друг мъж, който помазва с него лицата на статуите. После тялото е хвърлено надолу по стълбите, където чака тълпа от хора. Там друг мъж одира много внимателно кожата, чието синьо сега е набраздено с червени ивици, намята я като мантия и започва да танцува. Тълпата се нахвърля върху останките и започва да ги яде, като не докосва единствено дланите и ходилата, отделени и положени встрани. Водачът на Били се отдалечава за момент, присъединява се към множеството, връща се съвсем скоро, носи нещо и му дава знаци, че трябва да го изяде. Били дъвче механично и преглъща с помощта на обилни количества от своето балче. Поглежда нагоре, внезапно осъзнал, че негов водач е Дора.
— На петия ден на Уаеб моята истинска любов ми даде…
Тя не се усмихва. Всъщност лицето и е безизразно, когато се извръща и му махва с ръка да я последва. Накрая кърваво червеният път извежда до зееща като паст пещера. Спират пред нея и покрай двете стени вътре той съглежда статуи — с животински зъби, спиралки по челата, тъмни кръгове около очите. Като се взира в тях, осъзнава, че в пещерата бавно се движат хора. Поставят на нисък олтар купи с копал, тютюн и царевица. Меко напяват някакви думи, които той не разбира. Дора го превежда през прага и сега той забелязва, че мястото е осветено от пламъка на свещи. Докато стои и слуша молитвите, долавя мирис на тамян. При всяка пауза между обредите му дават да пие напитка, приготвена от царевична каша и мед. Седи, опрял гръб на скалата, слуша и чертае кръгове по земята с върха на пръста си. Подават му да изпие още една кратунка с балче. Докато я поднася към устните си, вдига поглед и застива. Питието му донася не Дора, а як младеж, облечен по стария обичай на Динех. Зад гърба на юношата се е изправил друг, по-едър мъж, от когото се излъчва още по-голяма сила. Той носи същото облекло и приликата помежду им е поразителна.
— Изглеждате ми познати — казва им Били. Първият мъж се усмихва.
— Ние сме убийците на гигантите Седем Ара, Сипакна и Кабракан — отвръща той.
— Ние сме онези — допълва другият, — които слязоха долу по стълбите в Шибалба, след като прекосиха Реката на разложението и Реката на кръвта. Следвахме Черния път до Дома на Господарите на смъртта.
Първият кима.
— Имахме странни схватки с тях. И печелехме, и губехме — изрича той. После двамата произнасят в един глас: — Убихме господарите Пришълеца Хун и Пришълеца Вукуб и се изкачихме към светлината.
Били сръбва от своето балче.
— Приличаш ми — обръща се той към по-младия — на Тобадзичини, а ти — казва на другия — на Найенезгани, воините близнаци на моето племе. Винаги съм си мислел, че трябва да изглеждат като вас.
