Окото на котката

в едно кафене вдясно. Мислите им я накараха да си спомни за собствения си глад, засилващ се от много часове насам. Без да мърда, окото й обходи безбройните изображения върху картата на близката стена. Вече разбираше повече от карти и щеше да се постарае да запомни цялата маркировка. Когато видеше на място някоя от характерните особености на района, щеше да узнае в каква посока да поеме, макар да усещаше, че тя й е известна още отсега. Дотогава щеше да следва собствените си чувства и да насити глада си, докато откриваше следи.

Котката напусна станцията. Половината небе беше мрачно, а като че ли прииждаха и нови облаци, за да го закрият още повече. Котката почувства влажността и отрицателната йонизация на въздуха.

Тръгна по улицата. Трима мъже се появиха иззад ъгъла и продължително се взираха в нея. „Чужденец. Странен. Много странен — прочете мислите им тя. — Има нещо необичайно в този тип, в начина, по който се движи…“ Последваха образи. Страхове от детството. Стари предания. Донякъде подобни на потока на съзнанието при Били.

Отзад се приближаваха още хора. Нямаха намерение да се движат в нейната посока. Ала от тях струеше същото любопитство.

Тя избра как да действа. Започна да излъчва страхове и лоши предчувствия:

— Бягайте! Аз съм човек вълк, който променя формата си! Онзи, който гризе трупове! Ще изпратя разложение в телата ви, ще вдъхна пепелта на трупове в дробовете ви. Аз съм вълк, навлякъл човешка кожа. Ще ви проследя и ще ви разкъсам!

Мъжете зад гърба й бързо се скриха в един отворен магазин. Тези отпред спряха, после с ускорена крачка минаха от другата страна на улицата. Почти развеселена, Котката продължи да излъчва подобни чувства и след като минувачите се отдалечиха. Така разчисти пътя си. От сградите понечваха да излязат хора, но спираха, после се прибираха обратно, сякаш внезапно си спомняха, че вътре са оставили недовършена някаква работа, а в душите им се надигаха отново страховете от детските години. Предпочитаха да отстъпят пред обхваналия ги порив и да се отдадат на рационални размишления по-късно, вместо излишно да се правят на храбри.

„Само че тези опасения са реални — помисли си Котката. — Аз наистина променям формата си и бих могла да ви смажа без никакво усилие. Все едно че съм излязла от кошмарните ви легенди…“

Долови посоката към плитчината в Чинли от един отдалечаващ се мозък, свърна зад първия ъгъл, после — зад следващия…

Глупаци. Вече не се забелязва жива душа. Няма да има усложнения, реши Котката.

Протегна се, сви се и се наведе напред. След малко вече се носеше с големи скокове по улицата. Не беше далече, не беше твърде далече. Този път наистина водеше на север. Сградите се разредиха, градът остана назад. Котката напусна шосето, известно време бяга покрай него, после тръгна направо през полето. Сега е по-добре, по-добре. Остана още малко. Точно така. Спускане по хълма. Дървета и изсъхнали треви. Слаб проблясък на светлина. Много по-късно — приглушен тътен в небето на изток.

Надолу, надолу към пустошта от пясък и влажна пръст, откършени клони и полузаровени в земята камъни. Достатъчно е твърдо под краката й, достатъчно твърдо, за да може да бяга и…

Спря. Пред нея бродеше примитивно съзнание. Автоматично продължи дебнешком. На това място — почти великолепно, ако не беше влагата — си спомни, че е гладна. Сега бавно, зад следващия завой…

Котката отново спря веднага щом забеляза животното — мършаво черно куче, което душеше около купчина отпадъци. Части от него можеха да свършат работа, ако ги преглъща с нещо…

Котката се втурна напред. Кучето вдигна глава едва след третия й скок, когато вече беше твърде късно. Успя да изквичи тъничко само веднъж, преди излъчените усещания да го поразят. После лявата лапа на Котката пречупи гръбнака му.

Разкъсваше трупа, когато надигна муцуна и завъртя глава така, че многофасетният й поглед да обхване всички посоки, включително право нагоре. Нищо. Нищо не се движеше освен вятъра, който разлюляваше предметите наоколо. И все пак… Котката имаше чувството, че нещо я наблюдава. Не, само й се беше сторило.

Зае се да отделя костите, да ги троши и да ги поглъща с много пясък. Не бяха толкова вкусни като хрупкавите пълзящи тръби там, у дома, но по-хубави от синтетичната храна, която й даваха в института. Много по-добри. Мислено бродеше отново сред безводните долини, без да изпитва страх от нищо освен…

Какво беше това? Отново се появи. Котката се сепна и обходи с поглед целия хоризонт. Нямаше нищо, но въпреки това се чувстваше така, сякаш нещо я дебне.

Сниши се, изплю парчета месо, оголи зъби, ослушваше се, взираше се. Какво би могло да й вдъхва страх? На тази планета нямаше нищо, което да е в състояние да я уплаши. И все пак се чувстваше застрашена от нещо, което не разбираше. Дори когато много отдавна бе срещнала крел, знаеше къде се намира той. Докато сега…

Изпрати парализираща вълна от усещания и зачака. Нищо. Никакъв признак, че нещо ги е доловило. Възможно ли беше това да прилича на сън?

Времето я оплиташе в мрежите си. За миг небето припламна зад дясното й рамо.

Постепенно напрежението я напускаше. Вече изчезна. Странно. Много странно. Би ли могло да е свързано с това място?

Котката довърши яденето си отново с мисли за дните, когато ловуваше из равнините на своя собствен свят, когато само едно нещо можеше да я разтревожи…

Ударът дойде.

Какъвто и да беше, падна върху й като огромен камък, долетял от нищото. Тя подви крака под себе си и скочи право нагоре в момента, когато онова я порази — с отметната назад глава и с остро фучене, излетяло от гърлото й. За миг погледът й се замъгли и светът изгуби очертанията си. Ала мозъкът й вече работеше трескаво. В известен смисъл това й беше познато.

При нейния вид борбата за самката винаги се предшестваше от психическо нападение на другия мъжкар. Някаква подобна битка се водеше и сега и тъй като Котката беше самец в своя свят, разполагаше с необходимите умения да се сражава в такива случаи.

Не разбираше какво точно прави нещото в главата й, но го удари с цялата си омраза, с желанието да го разкъса. И тогава то изчезна.

Котката се нахвърли върху трупа на кучето с все още оголени зъби, върнала се към предишния си начин на съществуване. Къде беше другият? Кога щеше да нападне? Обхождаше със сетивата си целия район наоколо в очакване. Ала там нямаше нищо.

Така измина много време, после напрежението я напусна. Нищо не се задаваше. Каквото и да я беше нападнало, то не беше от нейната порода, нито пък битката щеше да бъде някакво състезание, както й се бе сторило. Тревожеше я, че на това място има нещо, което не разбира. Обърна се и пое на север.

* * *

Мърси Спендър и Чарлс Фишър, седнали от двете страни на Уолтър Сандс, протегнаха ръце да го задържат за раменете, когато той политна напред.

— Пренесете го на масата. Бързо! — нареди Елизабет.

— Той просто припадна — каза Фишър. — Мисля, че главата му трябва да е на по-ниско.

— Проверете му пулса! Аз бях все още с него. Почувствах как сърцето му спира.

— О, Боже! Някой да ни помогне!

Настаниха го на масата и се опитаха да доловят биенето на сърцето му, но не чуха нищо. Мърси започна да натиска гърдите на Сандс.

— Ясно ли ти е какво правиш? — запита я Айрънбеър.

— Да. Навремето започнах да уча за медицинска сестра — пъхтеше тя. — Спомням си тази процедура. Някой да повика помощ.

Елизабет отиде до интеркома.

— Не знаех, че страда от сърце — рече Фишър.

— Мисля, че и той самият не го е знаел — отвърна Мансин, — защото вероятно бихме го разбрали,