Окото на котката

— Ръцете ми просто отказват да се заемат с това.

Джими остави чашата си.

— Няма какво друго да правя. Спокойно бих могъл да се преоблека и да дойда с теб. Имам мощна ловджийска пушка с радарен мерник. Може да повали слон.

Били прокара пръст по една шарка на покривката.

— Друг път — каза той.

— Добре. Мисля, че в такъв случай е по-добре да тръгваме.

— И аз.

* * *

Накара Джими да го остави на северната издатина над мястото, където се намираха развалините на Къщата на антилопите. След като пристигна с кола, реши да стигне на изток чак дотук. Ако беше вървял пеша, щеше да започне спускането на няколко километра по на запад. Джими можеше да го откара още по-далече на изток, но от това щеше да има по-малка полза, защото отправната му точка беше зад мястото, където Каньонът на черната скала се отклоняваше от същинския Каньон дел муерто. Искаше да мине този участък пеша и там да заплете следата. Ако направеше нещата прекалено лесни, това щеше да се стори съмнително на Котката.

Втренчен надолу към просторния, извит като змия каньон, забеляза как в центъра, точно както бе подозирал, минава широка ивица слабо проблясваща вода. Още не беше толкова дълбока, колкото я бе виждал понякога в миналото: придошла от топенето на снеговете между оранжевите, жълто-розовите и сивите стени, плискаща се в основите на приличащите на обелиски канари, с малки водопади на неравните места и вълнички около големите камъни, понесла тиня и детрит към плитчината Чинли, докато по цялото дъно на каньона се образуваха островчета от плаващи пясъци. Неколкостотин души от племето живееха тук през по-топлите месеци, но всички си отиваха през зимата. Сега мястото щеше да е безлюдно.

Ръмеше лек дъжд, от който скалистите стени ставаха хлъзгави. Огледа се да види кой е най-безопасният път надолу. Ето там, вляво.

Стигна до избраното място и го разгледа по-внимателно. Да. Подходящо беше. Намести раницата си и започна да се спуска. Пътят водеше надолу към високия, покрит с чакъл скат, който следваше основата на стената.

Измина известно разстояние, спря, за да оправи раницата, изтри влагата от челото си и се загледа встрани и малко назад в скалната рисунка, изобразяваща антилопа в естествена големина. Наоколо имаше още много такива издълбани рисунки: антилопи, други четириноги, пуйки, човешки фигури, концентрични кръгове; някои от тях продължаваха до четвъртия етаж на огромна руина, построена в основата на скалата. Нито една от рисунките не беше направена от неговото племе. Те датираха от периода на великите пуебло между XII и XIV век, дело на древните, Анасази. Продължи с мъка надолу, направи завой и изведнъж му стана по-леко да върви. Тук наклонът и козирката на стената предпазваха от дъжда.

Когато стигна дъното, той се обърна на изток. Плискащите се води останаха вдясно, избелелите треви и ниските дървета — горе на склона. Не направи усилие да прикрие следите по пътя си, а вървеше напред с широка, решителна крачка. Отвъд водата, до основата на отсрещната скала, се намираше Руината на бойната пещера — малка каменна постройка с оцветени в бяло, червено, жълто и зелено рисунки. Тя също датираше от времето на великите пуебло. Като момче навярно би се пазил от такива места — би се страхувал да не разбуди отмъстителните духове на Древните. От друга страна, реши той, вероятно щеше да се хване на бас и да мине през тях.

Назъбена мълния, икне’ека’а, танцуваше някъде на изток. Последва бавен гръмотевичен екот. Почувства, че Котката сега вече е някъде в Аризона, след като е видяла в съзнанието му монумента в Каньон де Чели, по-точно в разклонението му Каньон дел муерто. Все пак откриването на транспортната кабина в хотел „Гръмотевична птица“ би било в известен смисъл езотеричен акт. Несъмнено Котката щеше да пристигне през Чинли, което означаваше, че й остава да извърви още дълъг път дори да е стигнала там преди няколко часа.

Чудесно. Каньонът на черната скала не бе толкова далеч.

* * *

Следата на вятъра по върховете на пръстите ми —
знак за моята тленност.
Следата на дъжда по ръката ми —
знак за чакащия свят.
Песен, която се надига неканена в мен —
знак за моя дух.
Светлината на това полумясто,
където жребецът му е танцувал обреда на Лудия кон —
знак за онзи друг свят,
където силите все още бродят, камъните говорят
и нищо не е такова, каквото изглежда.
Ще се срещнем на старо място.
Земята ще потрепери. Камъните ще пият.
Забравените неща са сенки.
Сенките ще бъдат истински като
вятъра и дъжда, песента и светлината
там, на старото място.
Жена паяк на върха на твоята скала —
бих те поздравил,
но отивам в обратна посока.
Само глупак би преследвал навахо
в Каньона на мъртвеца.
И само глупак би отишъл там,
когато водите текат.
Тръгнал съм към старо място.
И който ме следва, трябва да отиде там.
Вятър, дъжд, песен, светлина —
с мен, върху мен, вътре в мен, около мен.
Добре е да си глупав в подходящ момент.
Аз съм син на Слънцето
и на Изменящата се жена.
Отивам на старо място.
На-я!

* * *

Котката излезе от транспортната кабина в Чинли, дегизирана с черно наметало, тъмни очила и нахлупена шапка. В момента станцията беше празна, но с инфрачервеното си зрение тя умееше донякъде да усеща станалото през последните няколко минути и по топлинните следи разбра, че неотдавна двама души са били вътре известно време. Точно така. Мъж и жена се отдалечаваха. Сигурно се бяха срещнали в станцията и си бяха поговорили, преди да тръгнат по пътя си. Котката видя как пресякоха улицата и влязоха