чуждоземно. Вчера се докоснах до съзнанието на един стрейджианец и после половин час имах главоболие. Дори погледът ми се раздвояваше. А стрейджианците в много отношения приличат на нас.
— Винаги можем да се оттеглим, ако положението стане много сериозно.
— Имам някакво лошо предчувствие — обади се Мърси, — но смятам, че така наистина би било по християнски.
— По дяволите тези разсъждения! Ще има ли полза?
— Може би си прав — каза Мансин. — Ако анализираме този подход, той не дава кой знае какви надежди за успех. Хайде да уведомим Уолфорд по какъв начин се е справил Сингър, да му разкажем за звяра и за сделката, която са сключили. После да проверят по компютърен път и да очертаят в по-тесни граници полето на действие. Могат да изпратят и въоръжено формирование да преследва тази твар.
— Да го изпратят да преследва нещото, убило създанието, което въоръжено формирование не успя да спре?
— Да разберем къде се намират — предложи Айрънбеър, — да установим каквото можем и после да решим.
— Това поне има смисъл — заяви Сандс. — Съгласен съм.
— Аз също — каза Елизабет.
Мансин хвърли поглед към Фишър.
— Май оставаме малцинство — с въздишка произнесе той. — Да бъде, както искате.
Фишър кимна.
— Свържете се с Тедърс. Проверете Транспортната компания. С вас съм.
Били слезе в своя хоган, без да измъква транспортната си карта от процепа. Включи охранителната система и изключи телефона. Точно сега не му трябваха никакви обаждания.
От телефонния секретар научи, че Едуин Тедърс го е търсил няколко пъти. Би ли бил така любезен да му позвъни? Някой друг не бе посочил името си, само беше оставил съобщение: „Научих, че ги отглеждат в изолация. Знаеше го, нали?“
Той включи кафеварката, съблече се и влезе в банята. Докато вибрациите го миеха, през съскането на дюзите дочу тътена на гръмотевица.
След като приключи с банята и облече по-топли дрехи, излезе да пие кафето си на верандата. Небето на север беше сиво, там бяха надвиснали дъждовни завеси. Силен вятър премина покрай него. На юг и на изток беше ясно. На запад се рееха леки облаци. Известно време наблюдаваше диплещите се на вълни треви и се вслушваше във вятъра, после изпи кафето и се прибра вътре.
Взе оръжието и внимателно го огледа. Старомодно. Наричаха го тейзър. Изстрелваше раздвоен кабел, чийто край излъчваше силен електрически импулс. Сега имаше къде по-фантастични неща: йонизираха ивица във въздуха, по която минаваше изхвърленият заряд. Ала и тейзърът щеше да свърши работа. Навремето Били бе използвал подобно устройство срещу Котката, след като бе узнал слабото й място.
После наточи трийсетсантиметровото острие на ловджийския нож и промуши колана си в отворите на калъфа. Внимателно огледа стара, отлично запазена пушка, калибър 7,62. Знаеше, че ако успее да зашемети Котката, оръжието може да изстреля достатъчно патрони, с които да пробие дебелата й кожа и да порази жизненоважни органи. Но, от друга страна, то пък беше доста тежко. Накрая избра половинметрова лазерна пушка със скосена цев, не толкова точна, но със същото смъртоносно действие. Така или иначе възнамеряваше да стреля от малко разстояние. След като реши този въпрос, зае се да сложи в лека раница минимума необходими неща за пътуването, което бе замислил. Щом всичко беше готово, той нави будилника, изтегна се на спалния си чувал и спа два часа.
Когато звънът го събуди, дъждът барабанеше по покрива. Облече непромокаемо, подплатено с овча вълна яке, нарами раницата и оръжията и си сложи шапка. После отиде до комуникатора си, намери един номер и го набра.
Скоро екранът оживя и широкото лице на Сюзан Йелоуклауд7 се появи пред него.
— Азаетлин! — Тя отметна кичур коса и се усмихна. — Не сме се виждали от години.
— Така е — отвърна той, после си размениха поздрави и няколко любезни фрази. Накрая попита: — При вас вали ли?
— Като че ли се кани.
— Трябва да стигна до северния ръб — съобщи й той. — От всичките ми познати ти живееш най-близо до мястото, където съм си наумил да стигна. Удобно ли е да дойда?
— Разбира се. Качвай се в кабината си, а аз ще настроя нашата.
Той влезе в кабината, прибра картата си в джоба и натисна бутона ТРАНС.
Пристигна в ъгъла на задръстена с мебели гостна. Джими Йелоуклауд се надигна от креслото си пред видеоекрана, за да се ръкуват. Той беше нисък, широкоплещест, с оформено коремче.
— Хостийн Сингър — рече той, — изпий с нас чаша кафе.
— Става — отвърна Били.
Докато пиеха кафето, Джими отбеляза:
— Казал си, че отиваш към каньона?
— Да.
— Но не и да се спуснеш в него, надявам се.
— Смятам да се спусна.
— Пролетното наводнение започна.
— Досетих се.
— Тази пушка изглежда отвратително. Може ли да я разгледам?
— Заповядай.
— Гледай ти, лазерна! Можеш да пробиеш още една дупка в Прозоречната скала с това нещо. Стара е, нали?
— На около осемдесет години. Не мисля, че още произвеждат точно такива.
Джими му върна пушката.
— Ще ловуваш ли?
— Нещо подобно.
Известно време седяха мълчаливо, после Джими се обади:
— Ще те закарам докъдето искаш на ръба.
— Благодаря.
Джими отпи още една глътка от кафето.
— Дълго ли смяташ да останеш долу? — попита той.
— Трудно е да се каже.
— Напоследък не те виждаме често.
— Не се събирам с хора.
Джими се изсмя.
— Трябва да се ожениш за сестрата на жена ми и да дойдеш да живееш тук.
— Хубава ли е? — попита Били.
— И още как. При това е и добра готвачка.
— Познавам ли я?
— Не мисля. Ще трябва да устроим Танц на индианките. Дъждът внезапно започна да барабани в северния край на къщата.
— Ето че започна — рече Джими. — Предполагам, че не ти се иска да чакаш, докато спре.
Били се изсмя:
— Може да продължи с дни. Ще се разориш, ако ме храниш.
— Бихме могли да играем на карти. По това време на годината един горски пазач няма кой знае каква друга работа.
Били допи кафето си.
— Би могъл да се научиш да правиш накити — колани от раковини, гривни, пръстени.
