Окото на котката

Двамата се усмихват.

— Истина е — изричат те, — тъй като ние много пътуваме. Тук сме известни като Хунахпу и Шбаланке. Сега се изправи на крака и хвърли поглед ей там, към по-тъмните места.

Той става и се вглежда в дъното на пещерата. Там забелязва пътека, която води надолу. На нея е стъпила Дора, вторачила взор в него.

— Върви след нея — изрича Хунахпу.

— Върви след нея — произнася Шбаланке. Дора започва да се отдалечава. Той се обръща, тръгва след нея и в този миг дочува крясък на птица…

Били излезе от транспортната кабина и се огледа. Беше тъмно, звездите блестяха с тропическа яркост. Въздухът беше прохладен и влажен, напоен с миризми, които той открай време свързваше с растителността в джунглата. Хладината сякаш подсказваше, че нощта приближава към своя край.

Били излезе от станцията и прочете табелата. Точно така. Правилно го бе почувствал. Беше пристигнал в огромния археологически парк Чичен-Ица.

Стоеше на нисък хълм. Тесни пътеки отвеждаха в многобройни посоки. Бяха слабо осветени и по тях се забелязваха бавно движещи се хора. Били различаваше масивните тъмни силуети на самите древни постройки, по-плътни и наситени от отслабващия нощен мрак. Ту една, ту друга част от руините периодично се осветяваше ярко няколко минути, за да могат да я разгледат нощните посетители. Били си спомни прочетеното някъде, че това се прави редовно през установени интервали. Графикът им е посочен на определени места по пътя, където са инсталирани и компютърни устройства, предлагащи коментар и отговори на въпроси за съответното място.

Тръгна. Руините бяха огромни, тъмни, индиански. Преминаването по пътеките между тях го успокояваше. Тук Котката не можеше да го намери. Знаеше го със сигурност. Разбираше и прощалните й думи. В известен смисъл се беше издал, тъй като крайната му цел присъстваше в съзнанието му дори когато набираше наслуки координатите, довели го тук. Щом стигне най-сетне до онова последно място, там ще се изправи лице в лице с врага си.

Сега тихо се изсмя. Нищо не можеше да му попречи да остане тук, докато не изтече определеното от Котката време.

Някои от по-податливите на разрушение руини, покрай които минаваше, бяха защитени от силови полета. В други влизането, катеренето, броденето нямаше да навреди и беше разрешено. Спомни си за това, когато леко докосна един силов екран — мек, по-твърд, още по-твърд, непроницаем. Напомни му за клетката на Котката в института. Тя обаче беше и електрифицирана — генерираше ударна сила, която нарастваше правопропорционално на интензивността на натиска отвътре. Все пак Котката рядко се докосваше до клетката си, понеже беше особено чувствителна към електрически ток. Всъщност точно по тази причина Били я бе уловил: случайно, когато се бе блъснала в електрифицирания силов екран, който ограждаше един от базовите лагери. Тогава тя се опита да го проследи обратно по дирите му и да му устрои засада. Този спомен внезапно събуди у Били други мисли.

Далече вдясно от него проблесна светлина. Той спря и се вторачи в гледката. Никога преди не беше идвал тук, но бе виждал снимки, бе чел за това място. В момента съзерцаваше Храма на воините с множество колони отпред, чиито сенки падаха като черни наклонени ивици върху предната му стена. Запъти се натам.

Светлината изгасна, преди той да пристигне, но в съзнанието му се бяха запечатали както местоположението, така и образът на храма. Продължи напред, дойде съвсем близо и след като установи, че няма силово поле, което да прегражда пътя му, премина между заострените колони и се заизкачва по стръмните стълби на фасадата.

Когато стигна до равния покрив, обърна се натам, където според него беше изток, и седна, облегнал гръб на стената на по-малката издатина в центъра. Мислеше си за Котката и за желанието си да умре, което вземаше надмощие, защото не беше способен да се приспособи, защото вече не беше навахо. Но истина ли беше това? Разсъждаваше над последните си години на отчуждение. Сега му приличаха на изпълнени с пепел. Племето му много пъти бе вкусвало пепелта на страха и страданието, на мъката и подчинението и все пак никога не беше губило достойнството си или цялата си гордост. Понякога цинични, често дръзки, но тези хора бяха оцелели. Сигурно все още носеше в себе си нещо от това качество и то трябваше да се противопостави на молитвата му за смърт. Задряма и сънува странен сън, който по-късно не можа да си спомни напълно.

Когато се събуди, слънцето изгряваше. Наблюдаваше как вълни от цветове предшестват изгрева и заливат света. Истина беше, че нищо не може да му попречи да остане тук, докато не изтече определеното от Котката време. Ала знаеше, че няма да го направи. Щеше да продължи напред, за да се изправи лице в лице със своето чинди.

… След закуска, реши той. След закуска.

— Хич не ме е грижа! — заяви Мърси Спендър, докато с едната ръка надигаше бутилката, а в другата държеше чаша. — Трябва да ударя още едно!

Елизабет Брук сложи ръка на рамото й.

— Наистина мисля, че не бива, мила. Поне не точно сега. Ти си развълнувана и…

— Зная! Точно затова искам да пийна!

Чу се звън и дъното се отдели от бутилката. Потокът от джин отнесе към пода късове стъкло. Аромат на хвойна се издигна нагоре.

— Това пък какво…?

Уолтър Сандс се усмихна.

— Подло от моя страна — отбеляза той. — Но ние все още се нуждаем от теб. Зная, че би искала да се върнеш отново в санаториума и да си починеш. Но на нас ще ни е по-трудно, ако точно сега се оттеглиш. Почакай мъничко.

Мърси се вторачи в пода. На лицето й се появи гневен израз, очите й плувнаха във влага, заискриха.

— Глупости — след малко произнесе тя. — Щом иска да умре, негова работа.

— Не е толкова просто. Този човек не е съвсем обикновен — заяви Айрънбеър. — А и ние сме му длъжници.

— Аз не му дължа нищо — каза Мърси. — Освен това дори не знаем какво да направим всъщност. Аз… — Ала след това продължи: — Мисля, че всички ние носим по някаква болка. Може би… Така да е. Ще пийна малко чай.

— Чудя се каква ли е болката на онова нещо, което го преследва? — запита Фишър.

— Данните за екологията на мястото, където е родено, са непълни — отвърна Мансин.

— В такъв случай има само един начин да разберем, нали? — зададе въпроса си Айрънбеър. — Да отидем при източника.

— Невъзможно — заяви Фишър. — Достатъчно трудно е да се докоснем до съзнанието на човек, върнал се към първичното. Звярът, изглежда, е способен да го постигне от малки разстояния, защото между тях съществува някаква връзка. Но да се доберем до самата твар и после… Аз не бих могъл.

— Нито пък аз — каза Елизабет. — Никой от нас не би могъл. Ала може би заедно ще успеем.

— Ние? Ние? Заедно? Отново? Навярно ще е опасно. След онзи последен път…

— Отново.

— Но ние дори не знаем какво представлява това коткоподобно същество.

— Хората на Уолфорд могат да наредят да се провери още един път компютърната мрежа на Транспортната компания. Отново да открият къде се намира Сингър, а звярът скоро ще се появи там.

— И каква полза бихме имали от това?

— Ще разберем едва след като получим сведенията и опитаме.

— Това не ми харесва — рече Фишър. — Може да пострадаме. Мястото, за което говориш, е дяволски