Окото на котката

наблюдаваше през мъгла от дъги.

Завръщаше се. Част от него си оставаше все така отстранена, но сега тя изглеждаше още по-малка и по-далечна. Периоди от живота му между детството и сегашния момент бяха заприличали на сън, обгърнала ги бе трептяща светлина, а той не бе забелязал как се е случило. Започна да си припомня рядко използвани названия на заобикалящите го неща, които смяташе за отдавна забравени. Дъждът вдясно се усили, макар пътят му да оставаше все така защитен от стената на каньона. Слаба светкавица като че ли за момент очерта червеникава пътека, простряла се пред него.

„Крел, крел — напяваше си той, докато вървеше, без да знае защо, — освободи котка да убие стрейджианка, намери крел да убие котка… И после какво?“ Изсмя се тихо. Нямаше отговор за странното видение. Съзнанието му си играеше с формите на скалите наоколо. Култът към Скалните хора бе по-силен сред индианците от равнините, отколкото в неговото племе. Ала сега му се струваше, че за кратко почти успява да съзре скритото в канарите присъствие. Кой беше онзи философ беликано, когото харесваше най-много? Спиноза. Точно така. Всичко е живо, свързано помежду си, вътрешно и външно, навсякъде. Съвсем по индиански.

— Хах ла тзе кис! — извика и ехото му отвърна.

Зигзаговидната мълния потанцува над края на високата скала и когато оставеното след нея сияние избледня, той осъзна, че нощта наближава. Ускори крачка. Усещаше, че ще е добре да отмине Каньона на многото череши, преди да падне пълен мрак.

Почвата рязко омекна и той си проправи път през едно блато, като с пръта опипваше земята пред себе си. Преди да продължи, почисти ботушите си. Прокара длан по повърхността на една скала, усети мократа й гладкост. После облиза палец и отново се вторачи в изпълнените със сенки места.

Миговете прииждаха и отминаваха като тъмни приливи сред канарите, докато крачеше напред, а смътно мяркащите се образи будеха произволни асоциации — племенни и лични.

Тя сякаш плаваше към него през прииждащия мрак и кърмата й очертаваше V на хоризонта. Онази издатина отпред беше Скалата кораб в умален вид. Той вървеше устремно и неуморно напред и тя ставаше все по-голяма, изпълваше съзнанието му…

Нещо непреодолимо го захвърли в миналото. Небето над него пак се беше превърнало в синьо стъкло. Вятърът беше остър и студен, скалите — ръбести и все по-стръмни. След малко трябваше да се завържат с въжето. Приближаваха се към почти вертикални височини.

Извърна се и я погледна. Тя се изкачваше равномерно, лицето й пламтеше. Беше добра алпинистка, покорила бе много върхове. Ала този случай беше особен, забранено изпитание…

Той стисна зъби и процеди:

— Глупак!

Изкачваха се по Тзе би дахи, Скалата с криле. Белите я наричаха Скалата кораб. Височината й от 2200 метра беше покорявана само веднъж преди около двеста години, а много хора бяха загинали при опитите си да я изкачат. Това беше свещено място и катеренето по него бе вече забранено.

А Дора обичаше алпинизма. Вярно, на нея и през ум не й бе минало да предложи това изкачване, но тръгна с него. Да, идеята беше негова, не нейна.

В мислите си той виждаше миниатюрните им фигурки по лицето на скалата — достигат определено място, изкачват се още по-високо, устремяват се отново нагоре. Негова идея. Да го питат защо. Да пита Хастехоган, бога на нощта, защо, та той да се изсмее и да прати черен вятър да го задуха от север.

Защо?

Искаше да покаже на Дора, че не го е страх от табуто на племето му, че той е по-добър, по-мъдър, по- изтънчен от своя народ. Искаше да й докаже, че по дух всъщност не му принадлежи, че е свободен като нея, че стои над подобни неща, че им се надсмива. Чак по-късно осъзна, че това за нея нямаше никакво значение, че той бе играл танца на страховете само заради себе си, че тя никога не го бе смятала за по- низш, че постъпката му беше излишна, неоправдана, жалка. Ала той се нуждаеше от Дора. Тя беше нов живот в ново, плашещо време и…

Когато чу вика й, обърна се възможно най-бързо и протегна ръка към нея. Може би двайсетина сантиметра разделяха върховете на пръстите им. И после Дора вече я нямаше там, тя падаше. Видя как на няколко пъти се удари.

Полузаслепен от сълзи прокле планините, прокле боговете, прокле себе си. Всичко свърши. Той вече нямаше нищо. Самият той се бе превърнал в нищо…

Отново изрече проклятие, а погледът му светкавично обходи района до мястото, където — беше готов да се закълне — за момент бе застанал койот, размахваше опашка и се смееше, преди да изчезне сред сенките зад височината. Дойдоха му на ум откъси от песните, които се изпълняваха около огъня по време на стария обред Пътя на Койота:

Ще вървя из места, където черните облаци ме застигат.
Ще вървя из места, където дъждът пада върху мен.
Ще вървя из места, където мълния блесва над мен.
Ще вървя из места, където тъмните мъгли се движат около мен.
Ще вървя там, където дъгите се реят и гръмотевиците ехтят.
Сред роса и цветен прашец ще вървя.
Те са под стъпалата ми. Те са по краката ми…

Щом стигна до мястото, където му се бе сторило да вижда койота, бързо затърси в сумрачната светлина и като че ли откри отпечатък от лапа. Съвсем слаб. Това означаваше нещо. Какво, не можеше да каже.

Той върви през водата…
по следата, която отвежда отвъд планините.
Лекът е готов.
… това е неговата вода,
водата на белия койот.
Лекът е готов.

Когато отмина Каньона на многото череши, беше уверен, че Котката вече е поела насам. Така да е. Съдбата му като че ли беше предрешена: ако не преследващата го Котка, нещо друго щеше да го довърши. Така да е. Сега всичко изглеждаше различно. Преди светът сякаш леко се размиваше пред погледа му.

Мрак, мрак. Но очите му се бяха адаптирали и виждаха необичайно ясно. Щеше да мине покрай Пещерата на синия бик. Нямаше да спира. Щеше да хапне, докато върви. Нямаше да почива. Щеше да остави още една лъжлива следа при Каньона на двойната пътека. После щеше пак да прикрие дирите си. Щеше да продължи напред. Щеше да върви през водата.

„Следвай ме, Котко. Лесното почти свърши.“

Слаб проблясък. Дъждът и водата поглъщат гръмотевицата. Той се смее и лицето му е мокро.

Черният лек ме повдига на дланта му…