Окото на котката

когато взаимно се огледахме. Сигурно е от шока от ответния удар на съществото. Не биваше да се поддаваме на уговорките на Айрънбеър.

— Грешката не е негова. — Мърси продължаваше да натиска гърдите на Сандс.

— Пък и ние всички се съгласихме — отбеляза Фишър. — Моментът изглеждаше идеално подбран, съществото тъкмо се беше отдало на спомени. Освен това научихме нещо…

Елизабет се свърза с Тедърс. Всички млъкнаха, докато тя разказваше какво се е случило.

— Само преди секунда, само преди секунда — изрече Фишър — той беше сред нас.

— Струва ми се, че продължава да бъде — каза Мансин.

— Ще се наложи да опитаме да се свържем със Сингър — заяви Елизабет, след като прекоси стаята и отново седна на мястото си.

— Трудно ще бъде. Пък и какво всъщност имаме да му кажем? — попита Фишър.

— Всичко, което знаем — отговори Айрънбеър.

— А кой може да предвиди при тази негова странна умствена нагласа каква форма ще приеме съобщението ни? — попита Мърси. — Навярно би било по-сигурно да поискаме изпращането на въоръжено формирование, както предложи Мансин.

— Може би е редно да направим и двете — каза Елизабет. — Но ако не опитаме да му помогнем, ще означава, че ударът на Уолтър е отишъл напразно.

— И аз ще ви помогна — обади се Мърси, — но сега някой трябва бързо да ме замести, докато пристигнат лекарите. Силите ми вече са на привършване.

— Аз ще опитам — каза Фишър. — Само да погледам как го правиш.

— Добре ще бъде и аз да се науча — приближи се и Мансин. — Все още действително ми се струва, че усещам присъствието му, макар и слабо. Може би това е добър знак.

От долния етаж продължаваха да се чуват удари — там възстановяваха една разрушена стена.

* * *

Той прегази потока над малък водопад — знаеше, че дъното е сравнително устойчиво. После тръгна по южния чакълест скат, като оставяше ясни следи. Навлезе в Каньона на черната скала и продължи около километър навътре. Дъждът безспирно се лееше върху него, а високо горе вятърът сякаш пееше. Забеляза как далеч напред няколко къса се отцепиха от северната скала, сгромолясаха се на дъното на каньона и разплискаха водите.

Дълго се взира в изхвърлените на брега дървета, преди да открие пръта, който му бе необходим. Известно време повървя покрай водата, след това се качи на дълга скална козирка, където отпечатъците от стъпките му скоро изчезнаха. Незабавно пое назад по собствените си следи, докато стигна отново до водата. Нагази в нея, като проверяваше с пръта за подвижни пясъци, и се добра обратно до устието на каньона.

Излезе от разклонението, отново прекоси главния поток, премина на северния му бряг, зави надясно и продължи по Каньон дел муерто към Руината на изправената крава. После в продължение на километър прикриваше дирите си. Установи, че му е приятно да е сам сред гигантския пролом. Тук потокът беше по- широк, по-дълбок. Мислите му го отнесоха далече назад към историята, чута от него като момче, когато целият свят се страхувал от наводнение. Кой беше онзи стар певец? Горе в Кайента през двайсетте години на отдавнашния XX век… Старецът бил поразен от мълния и го сметнали за мъртъв. Ала след няколко дена дошъл на себе си, надарен, както твърдял, с послание от боговете — послание, че светът скоро ще бъде залят от потоп. И понеже обичайните закони и табута не важели вече за човек, ударен от гръм, към него се отнесли с особено внимание. Хората му повярвали и побегнали заедно със стадата си към Черната планина. Но водата не дошла и царевичните поля на бегълците изсъхнали и загинали под лятното слънце. Шаман с видение, което не се сбъдва.

Били се изкиска. Как го бяха нарекли семейство Йелоуклауд? „Азаетлин“ — „Лечителя“. „Невинаги може да се разчита на нас — помисли си той, — след като сме обзети от същите страсти и заблуждения като останалите. Лечителю, излекувай себе си.“

Закрачи покрай „купчина на желанията“ от скални отломъци и хвойнови клонки, спря, върна се и прибави още един камък към нея. Защо пък не? Така или иначе тя беше тук.

След време стигна до Руината на изправената крава, една от най-големите в каньона. Намираше се до северната стена под огромна козирка. Останките от зидовете й се простираха на повече от сто и двайсет метра, като някои от тях бяха построени около огромни камъни. Тази развалина също датираше от дните на великите пуебло, в нея имаше три киви8 и множество стаи. Ала тук се намираха и складови постройки от дърво и пръст на навахите, а до оставените от Анасази изображения се виждаха и навахски рисунки. Приближи се, за да разгледа отново оцветените в бяло, жълто и черно образи на хора с вдигнати ръце, гърбавия стрелец, кръгове, кръгове и още кръгове, животните… А вляво от него, високо над козирката, имаше една изцяло навахска рисунка и тя му беше най- интересна. На нея беше изобразена върволица от испанци на коне с наметала, широкополи шапки и пушки, двама от които стреляха по индианец. Смяташе се, че това са войниците на лейтенант Антонио Нарбона, сражавал се с навахите в Пещерата на клането през 1805 г. А под тях, в основата на скалата, се виждаха други конници и американски кавалеристи от 60-те години на XIX в. Докато се взираше в тях, те сякаш се раздвижиха.

Разтърка очи. Наистина се движеха. Стори му, че дочу проехтелите преди миг изстрели. Фигурите вече бяха станали триизмерни, реални, яздеха през пясъчна пустиня…

— Винаги сте ни преследвали, не е ли така? — обърна се той към тях конкретно и към света като цяло.

Дочу ругатни, изречени на испански. Когато сведе поглед към следващата фигура, до слуха му долетя звукът на тръба — сигнал за кавалерийска атака. Огромните скални стени около него сякаш се стопиха, а водите притихнаха окончателно. Сега пред взора му се разкри съвсем друг пейзаж: потискащ, безжизнен и ужасяващо ярък. Вдигна очи и забеляза почти бяло слънце, пламтящо във висините. Част от него гледаше отстрани и се чудеше как е възможно всичко това.

Ала останалото му същество беше изцяло погълнато от видението.

Докато наблюдаваше как конниците яздят през тази чуждоземна пустиня, до слуха му като че ли достигна думкане на барабан. Ритъмът постоянно се ускоряваше. И когато ударите зазвучаха почти неистово, пясъците пред челния конник изригнаха и пред него изведнъж се изправи огромна полупрозрачна триъгълна фигура, която се наклони напред, за да обгърне коня и ездача с хлъзгави ципести криле. Още такива фигури изникнаха стремително покрай колоната, отърсваха пясъка от себе си, от което въздухът пожълтя, спускаха се върху останалите ездачи и конете им, обвиваха ги и ги смъкваха на земята, превръщаха ги в треперещи, блестящи, каменовидни купчини сред пустинния пейзаж. Дори кавалеристът, размахал вече сабя, беше споходен от същата съдба под звуците на тръбата и на барабана.

Съвсем естествено.

Каква друга участ би могла да сполети човек, срещнал крел, да не говорим за цяла тълпа? Бързо се бе отказал от всякакво намерение да доведе подобно същество в института. Две оглеждания по-отблизо и реши, че креловете са прекалено, дяволски опасни. Този свят на Котката бе породил някои много зловещи създания.

Котката. Достатъчно е да се заговори за вълка… Ето, Котката пресича равнината, олицетворение на самата гъвкава сила…

Крелът пак се издигна сред дъжд от пясък. Котката се отдръпна, изправи се на задните си крака, предните й лапи се удължиха, заудря с тях. Двете същества връхлетяха едно върху друго и Котката започна да се бори, за да се измъкне…

Прозвуча единичен удар на барабан и гледката изчезна. Беше се вторачил в човекоподобните фигури, в животните и в огромната Изправена крава. Зад гърба си чуваше шума на водата.

Странно, но през годините се бе натъквал на още по-необичайни неща и винаги знаеше, че някаква сила обитава старите места. Нещо в тази нейна проява му се струваше насърчително и той я прие за добра поличба. Изпя кратка благодарствена песен за видението и се обърна, за да продължи пътя си. Сенките видимо бяха потъмнели, сега скалните стени изглеждаха още по-високи и за известно време като че ли ги