— Много бих искала да бях останала с теб или да те бях отвела в моя дом. Но поне в тази част от живота си, ти си истински приносител на опасност!
— Май така изглежда — съгласих се аз. — Но… Защо си тук сега, като изключим очевидните причини?
— Опасността се разпространи. Сега и ние сме заплашени.
— Като цяло предполагах, че в последно време опасността за живота ми е намаляла поне малко — отбелязах. — Нали пресякох опитите на Дара и Мандор да ме контролират и като че ли постигнах определен вид разбиране помежду ни…
— Но те пак ще си плетат интригите.
Свих рамене.
— Такава им е природата. Поне знаят, че аз знам за това и не съм лъжица за тяхната уста. Известно им е, че вече съм способен да им окажа отпор. Брат ми Джърт… с него, струва ми се, също се споразумяхме. И Джулия… бихме могли да…
Тя се засмя.
— Джулия вече използва вашето „съгласие“, опитвайки се да насъска Джърт срещу теб. Наблюдавах ги. Знам за това. Тя подгрява ревността му с намеци, че все още мисли повече за теб, отколкото за него. Всъщност иска да те отстрани заедно със седемте други претендента за Трона — и всички останали, които посмеят да се намесят. И тогава ще стане кралица на Хаос.
— Не може да стъпи и на малкото пръстче на Дара!
— Още откакто преодоля Джасра, тя има много високо мнение за себе си. Не й е хрумвало, че Джасра е станала мързелива и се е хванала на номера; не е победена чрез сила. Джулия по-скоро е готова да повярва, че е много по-силна, отколкото е всъщност. Което е и нейната слабост. Тя ще се обедини с теб, за да те накара да свалиш гарда, като на свой ред отново насъска брат ти срещу теб…
— Благодаря за предупреждението, макар че всъщност има само още шестима претенденти за Трона освен мен. Аз бях първи, но наскоро още половин дузина предявиха претенциите си. Ти каза, че са седем. Има ли още някой, за когото не съм чувал?
— Да, има един таен претендент — отвърна Ранда. — Не мога да ти назова името му, защото не го знам, но съм наясно, че си го виждал в басейна при Сухай. Знам и двата му облика, човешкия и за Хаос. Известно ми е, че дори Мандор вижда в негово лице достоен противник, когато стане дума за интриги. Впрочем, както предполагам, Мандор е главната причина, заради която онзи е избягал от Хаос в нашето кралство. Той се бои от доведения ти брат…
— Значи живее в Огледалния свят?
— Да, макар че още не знае за нашето съществуване там. Той намери входа в резултат от почти невероятно съвпадение, но продължава да мисли, че просто е направил изумително откритие — таен начин да се премества практически където си иска и да вижда почти всичко, като остава невидим. Досега ни се отдаваше да избегнем вниманието му, използвайки онези криви, които той не е в състояние да види, да не говорим да тръгне по тях. Но това съвсем определено го превръща в опасен съперник в борбата за Трона.
— Ако той може да шпионира — и дори да подслушва — през всяко едно огледало, без да рискува да го открият, и ако е способен да излезе оттам да убие някого и да избяга по същия път, то да, напълно разбирам каква опасност крие.
Нощта внезапно ми се стори извънредно студена. Очите на Ранда се разшириха. Пристъпих към стола, върху който бях метнал дрехите си и започнах да се обличам.
— Да, време ти е — отрони моята приятелка.
— Има и още нещо, нали?
— Да. Тайният претендент намери и върна злото в нашето мирно царство. Отдаде му се да открие гизела.
— Какво е това гизела?
— Твар от нашите легенди. Смяташе се, че са отдавна изтребени в Огледалния свят. Родът им успял почти да унищожи Забулените. Истинско чудовище е и цял род се пожертва, за да се разправи с онази, която смятахме за последната от рода им.
Закопчах портупея си и обух ботушите. Пресякох стаята, приближих се към огледалото и прокарах ръка по черната му повърхност. Да, именно то беше източникът на студ.
— Ти си ги затворила и заключила, така ли? — попитах. — Всички огледала в къщата?
— Тайният изпрати гизелата през огледалата, за да унищожи деветима конкуренти по пътя към Трона. А сега тя е на лов и търси десетия — теб.
— Ясно. Способна ли е да проникне през ключалката ти?
— Не знам. Във всеки случай, няма да й се отдаде лесно. Но именно тя е източник на студа. Причаква те точно зад огледалото. Знае, че си тук.
— Как изглежда?
— Крилата змия с множество ноктести лапи. Дълга е около три метра.
— А ако й позволим да влезе?
— Ще те нападне.
— А ако ние влезем в огледалото?
— Ще те нападне.
— Къде е по-силна според теб?
— Мисля, че е еднакво добра и в двата свята.
— Дявол го взел! А дали бихме могли да минем през друго огледало и да се прокраднем незабелязано до нея?
— Възможно е.
— Нека опитаме. Да вървим!
Ранда се изправи, бързо облече кървавочервената си рокля и ме последва през стената до една стая, която фактически се намираше на няколко километра оттам. Досущ като повечето лордове от Хаос, брат ми Мандор е привърженик на разпилените по световете резиденции. На отсрещната стена висеше голямо огледало, разположено между бюрото и грамаден часовник за Хаос. Както забелязах, той скоро щеше да зазвъни. Прекрасно. Извадих меча си.
— Дори не знаех, че тази стая съществува — обади се Ранда.
— Намираме се далеч от стаята, където спахме. Забрави за разстоянията. Хайде, преведи ме!
— Най-добре първо да те предупредя — обади се тя. — Според легендите, никой и никога не е успявал да убие гизела нито с меч, нито с чиста магия. Гизелите изсмукват енергията на заклинанията и ударите. Оцеляват дори и след като понесат ужасни рани.
— Имаш ли други предложения?
— Объркай я, хвани я в капан, прогони я. Все ще е по-добре, отколкото да се опиташ да я убиеш.
— Добре, ще преценим на място. Но ако нещата потръгнат зле, незабавно изчезвай!
Тя не ми отговори, просто ме хвана за ръката и пристъпи в огледалото. Щом я последвах, старинният часовник на Хаос подхвана немелодичния си звън.
Вътре в огледалото стаята ми изглеждаше съвсем същата както и отвън, само че отразена наобратно. Ранда ме поведе към най-далечната граница на отражението вляво и после зави зад ъгъла.
Навлязохме в сумрачен, изкривен свят от кули и величествени палати, нито един от които не ми беше познат. Навсякъде във въздуха висяха вълнисти, разкривени линии. Ранда се приближи до една от тях, протегна свободната си ръка и пристъпи през чертата, като повлече и мен след себе си. Озовахме се на крива уличка с килнати къщи.
— Благодаря — казах и — за предупреждението и за възможността да нанеса изпреварващия удар.
Тя ме стисна за ръката.
— Не го направих единствено заради теб, но и заради моето семейство.
— Знам.
— Нямаше да постъпя така, ако не вярвах, че имаш шанс да победиш. Иначе просто щях да те предупредя и да ти разкажа всичко, което знам. Но помня, как веднъж… там, в Дивата гора… ти обеща да бъдещ мой рицар. Тогава ми се струваше истински герой!
