Усмихнах се, тъй като помнех онзи мрачен ден. Четяхме разкази за рицари в мавзолея. В пристъп на благородство изведох Ранда навън, докато бурята трещеше, застанах сред надгробните камъни на неизвестни ми смъртни — Денис Колт, Ремо Уилямс, Джон Гаунт — и се заклех да й бъда рицар, ако някога й потрябва защитник. Тогава тя ме целуна и аз се надявах, че незабавно ще възникне някакво зло, за да съумея веднага да се докажа като герой. Но нищо лошо не ни се случи.
Пристъпвахме напред; тя броеше вратите и спря пред седмата.
— Ето тази — каза ми — води през кривата към мястото зад блокираното огледало в твоята стая.
Освободих ръката й и пристъпих покрай нея.
— Е, дойде време за лов на гизели!
Тръгнах напред. Гизелата ми спести затруднението да изпитвам кривите и изникна преди да съм стигнал до целта си.
Беше дълга три метра или малко повече; безока, поне доколкото можех да преценя, но пък с множество подвижни мигли-антенки на онзи край, който приех за нейна глава. Беше сочнорозова на цвят, по протежението на тялото й надлъжно минаваше дълга зелена ивица, а напреки имаше синя. Гизелата вдигна „предния“ си край на метър и половина над земята и застина, полюлявайки се бавно. Нададе писък и се обърна в моята посока. Под миглите забелязах голяма, леко ъгловата паст, достойна за акула. Тя се отваряше и затваряше, демонстрирайки ми пълен набор зъби. Зелена, напомняща отрова течност капеше от тази дупка и се изпаряваше на земята.
Изчаках я да се приближи — и гизелата не ме остави да я чакам дълго. Проучих движенията й — беше много пъргава, както се оказа — и открих, че има множество малки крачета. Изчаках нападението й, вдигнал острието пред себе си en garde1.
Прегледах с какви заклинания разполагам.
Тя се приближи и аз я ударих и с „Буика-беглец“, и със „Сияйния клозет“.
И двата пъти тя замираше и изчакваше заклинанието да се изчерпи. Въздухът изстиваше, а пастта на гизелата и средната й част се обвиваха в пара. Тя сякаш попиваше магията и изхвърляше излишъка чрез ентропия. Когато парата изчезна, тварта отново тръгна напред и аз пуснах в действие „Малоумния агрегат“. Тя отново застина, неподвижна и обвита в пара; този път аз се хвърлих напред и нанесох мощен удар с меча. Острието издрънча о кожата й сякаш биех гонг, но не последва нищо друго и аз се изтеглих, щом гизелата се размърда.
— Като че ли изяжда заклинанията ми и издиша студ — констатирах.
— И други са описвали същото — съгласи се Ранда.
За няколко секунди тварта измени формата си, премести пастта в горния си край и заплашително се наклони към мен. Забих острието си дълбоко в гърлото й, докато дългите крачета ме драскаха и се мъчеха да ме сграбчат. Бях избутан назад. Щом тя затвори устата си, чух рязко изхрущяване. В ръката ми остана само ефесът — чудовището бе прехапало острието! Изплашен, посегнах към новата си мощ, щом устата се разтвори отново.
Портите на Колелцето се разтвориха и ударих гизелата със сурова сила, измъкната някъде от Сенките. Звярът отново замря, а въздухът наоколо се охлади. С усилие се измъкнах от прегръдката на малките крачета. Кървях от дузина ранички. Претърколих се встрани и скочих на крака, като продължавах да държа тварта във фокуса на силата на пръстена. Опитах се да използвам острието, за да я разчленя, но тя поглъщаше всички атаки, оставайки си статуя от розов лед.
Пресегнах се през Сенките и си намерих друг меч. С острието му начертах във въздуха правоъгълник с ярък кръг в средата. Хвърлях през него волята и желанието си, протегнах се… Миг по-късно усетих връзката.
— Татко! Усещам те, но не мога да те видя!
— Чекрък, сражавам се за живота си и, както изглежда, за този на мнозина други! Ела при мен, ако можеш!
— Опитвам се. Но се намираш на странно място. Май са наложени ограничения и не мога да проникна там.
— Проклятие!
— Така е. И преди съм се сблъсквал с подобен проблем. Не е лесен за преодоляване.
Гизелата отново се раздвижи. Опитах се да задържа връзката през Картата, но тя се разпадаше.
— Татко! — изплака Чекръка, щом изтървах контакта. — Опитай… — и после изчезна.
Отстъпих и се спогледах с Ранда. Около нея се бяха възправили дузини Забулени, всички до един в черни, бели или червени одежди. Те подеха странна песен, прилична на погребален напев, сякаш схватката ни се нуждаеше от мрачен звуков съпровод. Но песента забави движенията на гизелата, като едновременно с това ми напомни нещо от далечното минало.
Отметнах глава и нададох виещия вой, който бях чул веднъж насън и никога не забравих.
И моят приятел се появи.
Кергма — живото уравнение — се изплъзна едновременно от много ъгли. Стоях и гледах как той/тя/то — така и не знам кое е вярното определение — се събира в едно цяло. Кергма беше приятел от детинството ми, заедно с Глейт и Грайл.
Ранда явно си припомни съзнанието, което можеше да ходи навсякъде, защото чух как възкликна. Кергма приветствено се плъзна около тялото й, а след това по същия начин поздрави и мен.
„Приятели мои! Толкова време мина, откакто сте ме викали да играем! Липсвахте ми!“
Гизелата мръдна напред, съпротивлявайки се на песента на Забулените, сякаш вече преодоляваше мощта й.
— Това не е игра — отговорих. — Тази твар ще унижоши всички ни, ако не успеем първи да й видим сметката.
„Тогава трябва да реша задачата от наше име. Всичко, дарено с живот, е уравнение — комплексен квантов обект. Казвал съм ти го още навремето!“
— Да. Опитай. Моля те!
Страхувах се отново да пускам в действие мощта на Колелцето, докато Кергма работи с тази твар, за да не изкривя изчисленията му. С меча и пръстена в готовност, продължих да отстъпвам назад. Забулените полека се оттегляха заедно с мен.
„Смъртоносно равновесие — обади се Кергма най-сетне. — Това е прекрасно жизнено уравнение. Сега използвай играчката си да го спреш!“
Отново замразих гизелата с Колелцето. Песента на Забулените не замлъкваше.
След известно време Кергма продължи:
„Има оръжие, което може да го унищожи при правилните обстоятелства. Трябва да го потърсиш обаче. Става дума за усуканото острие, което си размахвал и преди. Виси на стената в бар, където веднъж пихте с Люк“.
— Ворпълския меч? — уточних аз. — Той ли е способен да я убие? „Парче по парче и при съответните обстоятелства“
— А знаеш ли какви са те?
„Изчислил съм ги.“
Стиснах оръжието си и отново ударих гизелата със силата на Колелцето. Тя изпищя и застина. Тогава захвърлих меча си и се протегнах — далеч-далеч през Сенките. Отне ми доста време да намеря търсеното и се наложи да преодолея нечия съпротива, тъй че добавих силата на пръстена към своята собствена и тогава оръжието се появи. В ръцете ми отново се озова сияйният, усукан Ворпълски меч.
Пристъпих към гизелата, за да нанеса удар с него, но Кергма ме спря. Тогава за пореден път ударих тварта със струя от енергията на Колелцето.
„Не е така. Не е така.“
— Тогава как?
„Нуждаем се от дайсънова вариация на огледалното уравнение.“
— Покажи ми!
Около мен, гизелата и Кергма от всички страни заизникваха огледални стени. Ранда остана отвън. Издигнахме се във възуха и се понесохме към центъра на сферата.
Отраженията ни бяха навсякъде.
