Роджър Зелазни
Забулената и гизелата
Събудих се в тъмна стая, докато се любех с момиче, без изобщо да помня как съм се озовал в леглото с нея. Животът понякога е доста странен. От време на време — и странно приятен. Нямах желание да нарушавам тази идилия и продължих да правя онова, което се полага, точно както и тя, докато не стигнахме до онази точка на внезапно отдаване и приемане, миг на равновесие и покой.
Махнах с лявата си ръка и над главите ни се появи и засия малко пламъче. Момичето имаше дълга черна коса и зелени очи, скулите й бяха изтеглени, а веждите — широки. Когато светнах, тя се засмя, оголвайки вампирски зъби. Устата й не беше обагрена в кръв и ми се стори нелюбезно да опипам гърлото си в търсене на следи от ухапване.
— Много време измина, Мерлин — каза приятелката ми меко.
— Мадам, вие имате преимущество пред мен — отвърнах аз.
— Надали — тя се засмя отново и се притисна към мен по такъв начин, че отвлече вниманието ми изцяло и ме накара да подема отново цялата събитийна верига.
— Несправедливо е — казах, надничайки в морските дълбини на очите й и докосвайки бледото й чело. В чертите й имаше нещо ужасно познато, но не разбирах какво точно.
— Помисли си — прошепна тя, — защото бих искала да ме помнят!
— Аз… Ранда? — попитах я.
— Твоята първа любов, така както ти беше моят пръв — усмихна се тя. — Там, в мавзолея. Детски игри, нищо повече. Но беше прекрасно, нали?
— И все още е — отвърнах и погалих косите й. — Не, никога не съм забравял за теб. Вярно, не съм очаквал да те видя отново, след като намерих онази бележка, където се казваше, че родителите ти не позволяват да си играем вече… защото мислят, че аз съм вампир.
— Така и изглеждаше, мой принце на Хаос и Амбър. Странните ти, непонятни способности и магията ти…
Погледнах към зъбите й, прилични на извадени от ножниците остриета.
— Странна забрана за семейство на вампири… — подех.
— Вампири ли? Не, не сме — възрази тя. — Ние сме едни от последните Забулени. Останали са само пет рода, подобни на нашия, във всички тайни образи на всички Сенки, оттук до Амбър — и по-далеч, и отвъд, и в Хаос.
Прегърнах я още по-здраво и през главата ми премина цял животопис от странни познания. Малко по- късно отбелязах:
— За съжаление нямам ни най-малко понятие кои са Забулените!
След още малко тя отвърна:
— Щях доста да се изненадам, ако знаеше, защото винаги сме били потаен народ.
През открехнатите й устни, на призрачната светлина на огънчето ми видях как подобните на кинжали зъби бавно се смаляват и постепенно придобиват нормална форма.
— Появяват се, когато ме обземат страст или глад — сериозно обясни Ранда.
— И, следователно, ги използвате също като вампирите?
— И като таласъмите — уточни тя. — Тяхната плът е дори по-вкусна, отколкото кръвта им.
— „Тяхната“ ли? — поинтересувах се.
— На онези, които поваляме.
— И кои са те?
— Хора, без които светът би бил по-добър. По-голямата част от тях просто изчезват. Понякога — един вид шегичка — от други остават само части.
Поклатих глава.
— Забулена госпожице, не те разбирам!
— Ние идваме когато и където пожелаем. Незабележими сме и сме горда раса. Живеем според кодекс на честта, който ни защитава от всичките ви забежки. Дори онези, които подозират за съществуването ни, нямат ни най-малка представа къде да ни търсят.
— И все пак си тук и ми разказваш за всичко това…
— Следя те почти цял живот. Ти няма да ни предадеш. Ти също живееш според кодекс.
— Наблюдавала си ме цял живот? Как?
Само че точно тогава се разсеяхме един по друг и това доведе до закономерния завършек. Въпреки това не оставих въпроса си да потъне в небитието и, когато вече лежахме един до друг, повторих питането си. Впрочем, по това време тя също беше готова да ми отговори.
— Аз съм мимолетната сянка в твоето огледало — каза ми Ранда. — Надничам оттам, но ти не ме съзираш. Всеки от нас има своите любимци, любов моя — човек или любимо място… Моята слабост винаги си бил ти.
— Тогава защо си дошла при мен точно сега, Ранда? — попитах я аз. — След толкова много години?
Тя отклони очи.
— Да речем, че скоро ще умреш — каза ми след малко, — и аз исках да си припомня щастливите ни дни в Дивата гора.
— Скоро ще умра ли? Че аз живея в опасност. Не мога да го отрека.
Твърде близо съм до Трона. Но имам силни защитници, пък и аз самият съм по-силен, отколкото изглеждам на пръв поглед.
— Нали ти казах, че съм те наблюдавала — заяви Ранда. — Не подлагам на съмнение способностите ти. Видях как твориш и контролираш множество заклинания. Някои от тях дори не успях да разбера.
— Ти магьосница ли си?
Тя поклати глава.
— Познанията ми в тази област, макар и обширни, са чисто академични. Моята мощ се намира другаде.
— Къде по-точно? — поинтересувах се.
Тя посочи към стената. Втренчих се в натам. Накрая заявих:
— Не те разбирам.
Тя кимна към призрачното ми пламъче.
— Може ли да го преместиш? Така и сторих.
— Постави го редом с огледалото ти.
Изпълних и тази нейна молба. Огледалото беше много тъмно, както винаги тук, в къщата за гости на Мандор, където прекарвах нощта след скорошното ни съвещание.
Измъкнах се от леглото и пресякох стаята. Да, огледалото беше абсолютно черно. Не виждах никакви отражения в него.
— Особено ли е? — попитах.
— Не — отговори ми Ранда. — Затворих го и го заключих, след като дойдох. Също и другите огледала в къщата.
— Минала си през огледалото?
— Да. Аз живея в Огледалния свят.
— Семейството ти също? И онези други четири рода, за които спомена?
— Всички ние сме издигнали домовете си извън границите на отраженията.
— И оттам пътешествате от място на място?
— Именно.
— Явно, за да наблюдавате любимците си. И да похапвате онези, които не ви харесват.
— Да, заради това също.
— Ти си чудовище, Ранда — приседнах на ръба на леглото и я улових за ръката. — И аз се радвам да се видим отново! Ще ми се обаче да ме беше посетила по-рано!
— Идвала съм и преди — отвърна тя, — но използвах присъщи за народа ни заклинания за сън.
— Е, тогава ми се ще да си ме будила!
Тя кимна.
