„Сега. Но не й позволявай да докосва стените!“
— Запази уравнението! Може да ми се прииска да допълня нещо, тъй и тъй разполагаме с него!
Ударих замаяната гизела с Ворпълския меч. Отново се чу звън и тя остана невредима.
„Не! — обади се Кергма. — Почакай да се разтопи.“
Така че почаках тя да се раздвижи. Което означаваше, че също така се възстановява и способността й да ме напада. Животът не е лесно нещо. Все още чувах отгласите на песента отвън.
Гизелата се възстанови доста по-бързо, отколкото очаквах. Все пак замахнах и отсякох половината от главата й, която сякаш се разпадна на ивички — тънички образи, които след това се разлетяха във всички посоки.
— Калуу! Калай! — провикнах се, ударих я отново и отрязах дълго парче плът от десния й хълбок, при което се повтори същият фокус с избледняването и разпада. Гизелата отново ми се нахвърли и аз я резнах пак. Ново парче се отдели от гърчещото се тяло, пак по същия начин. Когато конвулсивните тръпки подмятаха туловището й към стените, незабавно й преграждах пътя с меча си, изблъсквах я към центъра и продължавах да я режа на филийки.
Отново и отново гизелата ме нападаше или се опитваше да стигне до стената. Всеки път моят отговор бе един и същ. Но тя не искаше да умира. Рязах я, докато от тварта не остана само гърчещо се чуканче от опашката.
— Кергма — обадих се тогава, — изпратихме в безкрая по-голям част. Дали ще успееш да обърнеш уравнението наобратно? Тогава с помощта на Колелцето ще намеря достатъчна маса, с която да създадеш за мен друга гизела, която да се върне при изпращача на тази и да гледа на тази личност като законна плячка.
„Мисля, че ще се получи — отвърна Кергма. — Предполагам, оставил си това последно парче, за да похапне новата?“
— Да, това имах предвид.
Речено — сторено. Когато стените се отвориха, новата гизела — черна, с червена и жълта ивици — се триеше в глезените ми като котка. Песента замлъкна.
— Върви и намери Тайния — наредих аз. — И му предай съобщението.
Гизелата се засили, навлезе в една крива и изчезна.
— Какво си направил? — попита ме Ранда.
Разказах й.
— Сега Тайният ще те счита за най-опасния сред съперниците си — отбеляза тя. — Ако оцелее. И най- вероятно ще удвои усилията си срещу теб както по лукавство, така и по жестокост.
— Чудесно! — кимнах аз. — Точно на това разчитам. Ще ми се да провокирам открито противопоставяне. А и вероятно няма да се чувства в безопасност в твоя свят, като не знае откъде може да му налети следващата тръгнала на лов гизела.
— Вярно е — промълви тя. — Ти бе мой рицар! — и ме целуна. Точно в този миг от нищото изникна лапа и сграбчи меча, който все още държах. Втората лапа размаха пред носа ми две хартиени бланки. След това топъл глас оповести:
— Продължаваш да отмъкваш меча назаем без разписка! Моля те, подпиши се поне сега, Мерлин! Втората бланка е за предишния път.
Измъкнах изпод плаща си писалка и се разписах, докато и останалата част от котарака се материализираше.
— Дължиш ми общо четиридесет долара — заяви той. — Ползването на Ворпълския меч струва двайсетачка на час или за започната част от часа!
Порових из джобовете си, извадих пари и се издължих. Котаракът се ухили и постепенно започна да изчезва.
— Приятно ми беше да работя с теб! — изрече през усмивката си. — Заповядай пак! Питиетата са за сметка на заведението. И доведи Люк. Има страхотен баритон!
Щом той изчезна забелязах, че и Забулените са си отишли.
Кергма се плъзна по-близо.
„Какво става с другите — Глейт и Грайл?“
— Оставих Глейт в една гора — отвърнах, — макар че няма да се учудя, ако досега вече се е върнал във вазата на Господаря на Ветровете в музея на Грембъл, в дома на Сауал. Ако го видиш, предай му, че голямото нещо не ме е изяло и някоя нощ ще го напоя с топло мляко и ще му разказвам купища нови истории. Грайл, доколкото знам, е на служба при чичо ми Сухай.
„А, Господарят на ветровете… какви времена бяха! — сподели Кергма. — Да, трябва непременно да се съберем и да поиграем отново! Благодаря, задето ме повика за тази игра!“ — и се изплъзна в множество посоки, и изчезна досущ като останалите.
— А сега? — попита Ранда.
— Аз се прибирам и се връщам в леглото… — поколебах се и добавих: — Ще дойдеш ли с мен?
Тя също се замисли, после кимна:
— Нека приключим нощта така, както я започнахме!
Преминахме през седмата врата и тя отключи огледалото ми. Обаче знаех, че ще си е тръгнала, когато се събудя.
Информация за текста
© 1994 Роджър Зелазни
© 2003 Елена Павлова, превод от английски
Roger Zelazny
The Shroudling and the Guisel, 1994
Сканиране, разпознаване и редакция: nlr, 2006
Издание: Роджър Зелазни, Амбър завинаги, ИК „Квазар“, 2003, ISBN 954-8826-71- 2
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2311]
Последна редакция: 2006-12-27 13:52:29
1
В защитна позиция. — Бел. прев.
