Мост от пепел

взаимоотношението между предмети, между събития би могло да бъде изразено в голям брой малки стъпки…

Колко? Много…? Малко…? Без значение. Колкото си пожелаем. А ако има известно ограничение… Да. Нещо… Някакъв предел. Да. Тогава до това ниво, произволен брой стъпки… Както направихме с „пи“ и многоъгълниците. Само че сега нека направим една крачка по-нататък…

Той не вижда отляво мъжката сянка върху пясъка. Мислите, глухотата, обещанието на римския пълководец Марцел, че няма да го закачат… Не може да види, не може да чуе въпроса. Отново. Погледни нагоре, старче! Трябва да отговорим! Острието излиза от ножницата и отново прозвучават слова. Отговори! Отговори! Той лениво чертае нова окръжност, обмисляйки мерките за промяна вътре в ограниченията, търсейки опипом новите думи, необходими за изразяването й…

Удар!

Прободени сме. Падаме напред… Защо? Нека аз…

Погледът ми се плъзва върху този последен кръг. Навсякъде около него има нежен син цвят. Не морско, небесно… Има…

Сега, сега, сега… Болката, загубата на всичко това…

Аз, Флавий Клавдий Юлиан, мисли си той, умиротворител на Галия, император на Рим, последен защитник на старите богове, си отивам сега, както и те са си отишли. Жалко, Повелителю гръмовержец, люлеещ земята и укротител на конете, и господарке на посевите, и… всички вий, останали богове и богини на високия Олимп… жалко, жалко, жалко, че не съумях да ви служа по-добре, о, грижовни владетели на света с неговите дървета, треви и омайни свети места, и всички твари бягащи и пълзящи, летящи и ровещи земята, всичко що се движи, диша, докосва, пее и плаче… Можех да ви служа по-добре, ако бях останал в Ктесифон обсаждайки великия град, вместо да прекосявам Тигър в търсене на крал Сапор в тази пустош. Защото тук ще умра. Тази рана е смъртоносна и цялата персийска армия ни е обкръжила. Гореща, суха, безотрадна страна… Подходяща. В едно подобно място навярно Исус е бил изкушаван… Нужна ли е тази ирония, Боже? Ти си извоювал земята от нейните пазители, за да я захвърлиш сетне… Твърдиш, че ги водиш към друг свят… Вече не се интересуваш от зеленото, от кафявото, от златното, от поляните и долчинките, както от тази суха и нажежена местност от скали и пясък… и смърт. Какво значи за теб смъртта? Изход… За мен тя е повече от моя край, защото се провалих… Ти ме погуби, когато децата на Константин ми отнеха рода… За теб тя може и да има изход, за мен тя е край… Виждам къде извира кръвта ми… Дарявам я на Земята — Гея, прамайката… Водих битка и я завърших… Предци, ваш съм…

Кървавият кръг изсветлява. За миг на мястото му се появява синева. Като че ли се задава рев. Той. Той. Той… Аз…

Кажи ми, ако нещо стане… Тогава аз…

Той гледа през прозореца, съсредоточавайки се върху движенията на птиците. В Рим пролетта е настъпила. Но слънцето захожда и сенките се удължават. Наблюдава цветовете, нюансите, съчетанията. „Ако аз трябваше да строя този град, щях да подходя различно…“ Той поглежда облаците. „Тогава обаче можеше изобщо да не съществува…“ Обляга глава назад към стената, пръстите му пробягват през брадата, подръпват долната устна. Имаше толкова много неща… Да полети, да се гмурне в дълбините на морето, да построи дворци и чудесни изобретения, да прокопае речни канали, да проникне във всички природни закони, да слее науката и естетиката в постоянна борба вътре в себе си, да усвои всички средства… Все пак имаше доста неща направени за Людовик, само дето всичките бяха незначителни… Великият Кон… Би останал доволен да го види завършен. Тъжно е как възможностите изникват винаги в неподходящото време. Щом нещата започнеха да се развиват добре, винаги се появяваше нещо, което да разтури всичко. Толкова работи биха били полезни. Сякаш светът се съпротивляваше… А сега… Великолепният Джулиано де Медичи умрял този март… „Почти нищо не ме задържа тук, а този нов френски крал ми говори за имението в Клу, до Амбоаз, приятно място — и никакви задължения… Може би почивката би била полезна, за да продължа учебните занимания. Дори ще мога и да порисувам…“

Той се отдръпва от прозореца, оттегля се. Бял кръг се очертава насред синьото поле, макар че луната още не е изгряла. Той би могъл… Аз…

Кажи ми, ако нещо стане…

… А тя пее оплакваческата песен, докато той лежи в кърви.

Звярът се е прибрал в морето. Тя пъди насекомите. Люлее главата му в скута си. Няма движение. Той сякаш не диша.

Все пак е останала още някаква топлинка у него…

Тя си припомня нови думи… Дървеса и планини, поточета и равнини, как е възможно това? Той, чиито синове и синове на синовете са ловували сред вас още преди да ги има тези хълмове… Той, който е намирал общ език със силите от морската глъб… Как може да си отиде така, както са си отивали хората в страната на сънищата? Предайте се, покрийте се, разпръснете се, плачете… щом синът на земята не може да върви вече по нея.

Гласът й се носи през ливадата, губи се сред дърветата… Болка, болка, болка… Аз…

Отново пиян. На кого му пука? Може би съм толкова безполезен, колкото твърдят, мръсен луд швейцарец… Разбрах и заговорих. Те са лудите, дето не слушат… Все пак… Нищо от това, което казах, не е разбрано правилно. Да предположим ли, че винаги така ще бъде? Да предположим… Проклетият Волтер! Знаеше какво имам предвид. Той знаеше, че никога не съм искал да изпратя всички в гората! Правеше се на остроумен в преценката си на една идея… Естествено, в ядрото на обществото, съм казвал — и отново ще го сторя… Само в обществото човек може да научи кое е добро и кое зло. Сред природата е просто невинен. Той го е знаел! Мога да се закълна, че го е знаел, проклетият му присмехулник! Да вървят по дяволите всички поддръжници на човешкия труд! Извратеност на пременени дендита, играещи на простовати… Терез! Липсваш ми тази вечер… Къде е онази бутилка? Аха… Да търсиш добро и Господ, и порядък в природата и в сърцето… и в бутилката, бих добавил аз. Стаята добре се люлее тази вечер. Има случаи, проклети да са тези мигове, когато всичко изглежда без значение, всичко, което аз съм създал и всичко останало в този луд свят. Кой го е грижа? На моменти ми се струва, че виждам толкова ясно… Но… Вярата на савойски викарий не е моя днес… Имало е време, когато съм се боял, че наистина съм луд, имало е и време, когато съм се съмнявал в една или друга мисъл… Сега се боя, че няма значение дали съм луд или не, дали съм прав или греша. Няма никакво значение. Думите ми са хвърлени на вятъра, разпръснати, безсилни, чезнещи… Вятърът си духа, светът си върви все така по същия път, който би поел дори и да не бях се раждал… Bacche, benevenies gratus et optatus, per quem noster animus fit letificatus… Не е важно, че разбрах и заговорих. Не е важно, че тези, които ме презряха може би са прави. Не е важно…

Оборил глава на изпружената си ръка, той се взира в дъното на бутилката. Виждаме го как побелява на мъждукащата светлина, а около него посинява… Завъртаме се. Ние…

Аз…

— Айй! — извиква тя, трепереща, изплакала сълзите си, а кръвта вече пресъхва, тялото е неподвижно и бледо. И отново се хвърля отгоре му и се залепва за някога топлото тяло. С бълбукащ звук въздухът напира навън от дробовете ми. Болката!

Болката…

… Нищо не ми е останало. Моите надежди — сънищата на един глупак… Приветствах го, когато то дойде. Старият порядък, по време на който се родих аз, Мари Жан Антоан Никола Карита, маркиз де Кондорсе, бе приключил възхода си и клонеше към залез. Отдавна го бях предвидил и приветствах Революцията. Преди три години седях в Конвента. И терорът… Преди година обаче, тъй като подкрепях Жирондата, изпаднах в немилост и избягах от якобинците… Смехотворно. Ето ме тук, техен затворник. Зная какво ще последва, но те няма да го получат от мен. Смехотворно — защото аз все още вярвам… Всичко, което казах в Скеч… Че човек един ден ще бъде свободен от алчност и войни, че увеличаването и разпространението на знания, както и откритието на законите за обществено поведение, могат да доведат човека до съвършенство… Смехотворно — да вярвам в това и да кроя планове да се измъкна по този начин