Мост от пепел

вашето убийство. Почувствах, че канонизирането на един мъченик ще увеличи значително шансовете за приемане на документа. В последния момент обаче разбрах, че моят респект и симпатия към вас не ми позволяват да постъпя така хладнокръвно. Дължах ви това обяснение. А беше твърде късно убиецът да бъде спрян. Не бе и нужно. Никой никога не е успявал да контролира времето — този мост от пепел, който човек оставя след себе си. Но аз притежавам способността за намеса в човешката физиология до онази степен, в която изглежда, че времето е спряло. Така че го сторих, за да ви дам това обяснение, тази възможност за избор.

— Избор ли?

Другият кимна.

— Мога да използвам почти всекиго. Почти…

— Разбирам — рече Ван Дюйн. — Ясно ми е, че с моята смърт ще бъде по-различно… Кой сте вие, все пак?

Тъмния тръсна глава.

— Просто няма време, за да ви разкажа своята история, тъй като тя е по-дълга от тази на цялото човечество. Колкото до имената… Изгубил съм им края. Все пак ще ви кажа, че аз съм един техен ранен експеримент, който не потръгна добре. Преди да ме хванат, успях да открадна нещичко от тях. Все още продължават да се опитват да унищожат мен и жена ми, но никога не са успявали напълно. В много отношения им е пречела непривлекателната околна среда. А през годините добихме и достатъчно защитни сили. Аз съм… техен противник. Това е всичко. Това стига.

— Добре — каза Ван Дюйн, изправяйки се. Той отправи прощален взор към града, обърна се, прекоси покрива и зарея поглед над тъмната река. — Добре.

След малко се отдалечи и погледна към тъмния човек.

— Заведете ме обратно долу!

Другият се зарови в чантата. След малко пое ръката му и те напуснаха покрива.

Влязоха в сградата. Ван Дюйн се отправи към заседателната зала. Обърна се назад, за да каже нещо на Тъмния и откри, че той вече си е отишъл.

Продължи да върви, влезе в залата, мина отзад по пътеката между редовете, която беше следвал преди това. Спря при мъжа с пистолета да разгледа разкривеното му лице. Провери разположението на куршума, който бе напреднал значително през неговото отсъствие. Сетне изкачи подиума и се завърна на трибуната.

Посегна към записките си и ги взе в ръка. Отправи поглед нагоре към знамето на Обединените Нации — синьо с бялото кълбо на света по средата. С крайчеца на окото си сякаш долови някакво движение. После отекна изстрел и ние… той… аз…

Сега, отпуснат върху трибуната, той… ние гледаме белия кръг сред поле от синева, докато всичко потъна в мъгла и…

Той… Аз…

Аз… Аз съм — аз.

Аз!

Аз съм! Аз съм! Аз съм!

… Той лежи там, дишайки леко. Кървенето е спряло. Нощ е. Тя е стъкнала огън. Покрила го е с животински кожи. Бил е измръзнал. Донесла му е вода в огромна мида. Започвам да разбирам.

II.

Ричард Гайз се разхождаше из хълмовете и косеше цветята с пръчка. Северно Ню Мексико е една необикновена издатина на Земята и лятото му придава чудна мекота. В този ден обаче Ричард Гайз нямаше очи за природата. Погледът му бе насочен навътре към самия него.

Той слезе до едно поточе, проследи го до мястото, където то се разклоняваше и нерешително се огледа. Накрая въздъхна и седна на заоблен камък в сянката на висока стена. Бавно започна да чертае с пръчката в праха.

„Пусто да остане! — промърмори след малко и повтори: Пусто опустяло!“

Ричард Гайз се вписваше по някакъв начин в пейзажа макар да бе роден преди около четиридесет години в градско Ню Джърси: едър, загорял; с коса, преливаща между пясъчно и сиво, с тъмнеещи косми по възлестите ръце, направляващи пръчката; с раздалечени смугли очи и някога чупен нос.

Не му бяха свидни обаче нито планините, нито пък скалите, кактусите или памуковите плантации. Той бе президент на Международния Съюз на Операторите-Телепати и въпреки огромните възможности на комуникацията в двадесет и първия век, за което имаше сериозен дял, той би се чувствал много по-удобно в средата на големия град, особено източния. Ричард, разбира се, имаше офиси там. Но проблемът си оставаше. Той бе накарал и другите телепати с малки деца да потърсят дом в отдалечени области. Само че при Денис нещо се бе объркало…

Той посегна със своето специално чувство към смрадливата буболечка, проправяща си път през камъчетата.

… Свят на грапави повърхности и масивни форми, на остри миризми и особени кинестезични усещания…

Мъжът разлюля пръчката и започна да наблюдава как усещанията намаляват до пълно изчезване като последни избледняват кинестезичните. Изобщо не беше вярно, че емпатията поражда симпатия. Понякога най-доброто при експерименталната верига беше прекъсването.

Тези разходки бяха зачестили в последните седмици, когато ставаше все по-ясно, че нещо пак не е наред с техния син. Освен фактора умора и вероятността да предаде настроението си на детето, той просто не искаше да прикрива своите мисли от Вики. Все пак трябваше да отиде някъде, за да им се отдаде.

„Дявол да го вземе!“

Той зарови смачкания бръмбар в пясъка, после го изглади и погледна часовника си. Може би този път докторът щеше да му каже нещо обнадеждаващо.

Виктория Гайз се грижеше за растенията си. Поливаше, пръскаше, култивираше; скубеше мъртвите листа, добавяше хранителни вещества, разместваше саксиите из вътрешния двор, от перваза на прозорците до пейката, от слънце на сянка и обратно; галеше ги мислено. Ходеше със сини шорти, бяла блуза, червена кърпа и кожени сандали. Беше стройна, висока пет и половин фута, с червена коса и луничаво лице. Всеки път, когато се разтревожеше, растенията получаваха повече от обичайното внимание. Зелените й очи се присвиваха. Тя търсеше и се справяше с всичко прогоряло, клюмнало, изсъхнало, плесенясало, увяхнало или опустошено от насекоми. Даваше си сметка, че емоциите й се отклоняват. Но дори и така се справяше с работата.

Засега нямаше защо да прикрива мислите и чувствата си. Само че всичко продължаваше повече от очакваното. Лекарят все още беше вътре с Денис, а Дик сигурно щеше да си дойде скоро. Тя реши, че импасиансът има нужда от още малко светлина, а петуниите изглеждат още жадни. Върна се обратно до чешмата.

Докато си пощипваше аспарагусова папрат, до нея достигна слаба въпросителна мисъл:

— Добре ли е? — Тя долови присъствието на Дик, усети местността, през която минаваше — суха, скалиста, разположена на отсрещния хълм. Вървеше покрай малкото северно поточе.

— Не знам — отвърна тя. — Той е все още вътре при него.

— Ох.

Тя усети как забавя крачка, долови полъх от чувствата му и добави:

— Няма да продължи прекалено дълго.

— Не смятам така.

Няколко минути по-късно, Вики чу затварянето на врата във вътрешността на къщата.

— Бързо — напрегна се тя.

— Какво има?