Мост от пепел

да бъде търпелив. Светът идва при теб чрез сетивата ти. Няма как да го избегнеш, поне докато си жив, нито пък има смисъл. Всичко това налага своя отпечатък върху твоята душевност. Ето защо, независимо дали искам и аз не съм останал незасегнат. Светът е по-силен от мене и аз съм само частица от неговата стихия. Единствената проява на свободната ми воля е съзерцанието. Ала как може спокойно да наблюдаваш надвисналата катастрофа!

С удоволствие бих запалил цигара, докато чакам — нещо което съм правил много пъти преди да разбера истината. Децата на Земята биха казали, че това е вредно за здравето и замърсява въздуха. Според мен и сега въздухът е достатъчно отровен. Дори прекалено. Макар че светът е по-могъщ от мен зная, че може да му се навреди. Опитвам се да го опазя, колкото мога. Дори и ако резултатите са нищожни, те ще променят образа на света вътре в мен и аз ще знам, че съм техен създател. Това би нарушило моето съзерцание. Колкото до последиците върху здравето ми, това не ме тревожи ни най-малко. Не ме е грижа какво ще ми се случи. Човек се ражда, живее, умира. По подобие на всеки друг в безкрайността и аз ще бъда мъртъв. Освен ако няма нещо вярно в прераждането, както казват някои… А и в този случай това няма да има значение. Единствено важно е да се изгради образа на света, за който мечтаеш… Това е и моята цел. Ако се наложи да умра, отнасяйки със себе си образа на един по-добър свят, който не би бил възможен без моите усилия, тогава ще бъда удовлетворен. Колкото до това какво ще ми се случи на процеса, нека бъде написано: Родърик Лайшман — той не се интересуваше какво ще стане с него.

Две щатски коли изръмжаха по улицата и изсвириха спирайки на входа на Ла Фонда. Залегнах напред, когато един полицай излезе от сградата и отиде да говори с шофьорите. Скоро, още малко… През последната година бях помогнал в пускането на две бомби — с тях взривените от ДЗ (Децата на Земята) ставаха шест, както и две съоръжения с ядрена мощ. ДЗ бяха свършили достатъчно работа. Днес обаче вероятно ще направим повече. Да спрем вредата преди да е започнала. Уийлър и Маккормак, губернатори на Уайоминг и Колорадо, са тук на среща с губернатора на Ню Мексико, за да обсъдят широкомащабни енергийни проекти — мащабна експлоатация, замърсяване, корупция, разруха. Нямам нищо лично против тях. Не биваше да чета толкова за живота им. Не са съвсем калпави като хора. Земята обаче е по-важна. Тяхната смърт ще означава повече от тяхната смърт…

Наблюдавах как полицаят се обръща и отново се отправя към Ла Фонда. Бавно — излишно е да се бърза — залегнах и извадих оръжието. Положих го в скута си. Вече бях написал с тебешир знака на Децата на Земята на близката стена.

Не беше толкова дълго, струва ми се…

Изникнаха двама полицаи и задържаха вратите — единият от тях беше същият, който излезе да говори с шофьорите. Те дори не огледаха нагоре и надолу улицата. Прехвърлих оръжието, наместих приклада към рамото си, свих пръст на спусъка.

Четирима мъже излязоха през вратите, разговаряйки помежду си. От това разстояние разпознаването им не ме затрудни. Моят първи изстрел, чист и лек, повали Уийлър. Завъртях барабана и ударих Маккормак два пъти, тъй като не бях сигурен къде съм го уцелил първия път. После се наведох, избърсах оръжието бързо, но грижливо, както бе по план, облегнах го на стената, обърнах се и приведен започнах оттеглянето през покривите. Чух изстрели в гръб, но никой не беше наблизо.

Сега, ако моят шофьор си беше на мястото, щях да започна рутинното прехвърляне от кола на кола, което щеше да ме изведе надалеч… Понеже не се интересувам особено от това, което може да ми се случи, правя усилие да проточа чакането, Майко Земя, за да мога да ти служа, както заслужаваш. Аз…

Лято.

Вики изпусна лопатката си, доловила умствения еквивалент на писък.

— Лидия…? — започна тя, но после се досети за причината.

Напусна оранжерията, хукна през двора и влезе в къщата.

По средата на пътя през дневната тя усети мислите на Лидия — успокояващи, учудващо овладяни:

— Всичко е наред. Не си ранен. Не бива да се вълнуваш.

Сетне прохриптя глас, който не беше чувала никога преди това:

— Рамото ми… мисля, че е счупено! Трябва да залегна.

Тя се втурна напред и измести Лидия.

Денис беше слязъл от леглото и стоеше облегнат до него. Стискаше здраво дясното си рамо с лявата ръка и мяташе дивашки погледи из стаята.

— Ето — изкрещя той, препъна се напред и падна.

Тя се спусна към него.

— Виктория! Излез оттук! — извика Лидия.

Тя го вдигна на ръце.

— Той е ранен — отвърна Вики.

— Не е ранен. Децата падат непрекъснато. Налага се да те помоля да напуснеш.

— Но той никога досега не е ставал… или говорел. Аз трябва да…

— Напусни! Говоря сериозно! Остави го на мен и излез! Знам какво правя!

Вики целуна и остави треперещото момче.

— … Също така стой далеч от ума му. Това е много важно. Не мога да нося отговорност, ако се намесиш в някой критичен момент.

— Добре. Отивам си. Ела да ми разкажеш веднага щом можеш.

Тя стана и излезе.

Докато прекосяваше дневната, Денис започна отново да крещи. Тя погледна всички столове и разбра, че не й е до сядане. Отиде в кухнята и сложи да се вари вода.

По-късно — не знаеше колко по-късно — осъзна, че е седнала на бара за закуска, втренчена в чаша чай. Когато Лидия влезе и си взе чаша, тя я изчака да заговори първа.

Лидия поклати глава и седна до нея.

— Не зная — рече тя — какво точно се е случило. Било е повече от халюцинация. Той е владял истинска личностна структура — на възрастен. Тъй като не притежава своя собствена, която да надделее, тя го е обсебила напълно. Успях да стимулирам центровете за сън и той сега почива. Когато се събуди, от това може да няма и следа.

— Смяташ ли, че трябва да повикам доктор Уинчъл?

— Не, това по никакъв начин не се разминава с диагнозата. Просто е по-зрелищно от ранните ефекти. По същество Денис няма личност, своя собствена същност. Той е един травматизиран сбор от фрагменти на други хора, чиито умове е срещал преди да се преместите тук. Някой, когото познава отпреди е бил подложен на напрежение и Денис, който е с по-добро неврологично развитие сега, е обхванал по-голям къс от душата му. Кой е той и откъде е, не съм имала време да проуча надълго и нашироко. Ако има повторение, ще ми се наложи. Междувременно това би могло да има благотворно отражение върху Денис. Може би ще успея да използвам нещичко от новата материя при изграждането на негова собствена личност. Твърде рано е да се твърди, разбира се, но това е възможност.

— Значи, той не е бил ранен?

— Не. Човекът, с когото е бил в контакт е бил ранен. Той е откликвал на това.

— По-добре да се обадя на Дик и да го уведомя за станалото.

— Може да го обезпокоиш ненужно. Мисля, че е по-добре да се изчака и да се види утрешното положение. Разказът ти ще бъде по-пълен.

— Вярно. Напоследък той отсъства толкова време, Лидия… Мислиш ли, че иска да избяга от… това?

— Навярно в известна степен. Естеството на работата му — преговорите около новия съюз… Знаеш, че това бизнес пътуване е с добри намерения. Чувството за бягство е възможна проекция на твоите собствени желания. Раздялата ви е скорошна, нали?

— Господи! Така е!

— Може би когато тази малка криза отмине, трябва да помислиш за една ваканция. Бих могла да уредя нещата тук в твое отсъствие.

— Сигурно имаш право. Ще си помисля за това, Лидия. Благодаря.

Вики стана късно сутринта на другия ден. Лидия вече бе в стаята на Денис. Беше топъл, слънчев ден и