Мост от пепел

тя работи в оранжерията, докато стана време за обяд. Когато Лидия не се присъедини, както обикновено, тя приближи затворената врата и прекара там дълго време преди да се завърне в кухнята. Лека ментална проба улови наситена умствена активност във вътрешността. Тя натисна главния бутон на сектор новини, изключи образа и превключи на копиране. Един след друг, листата се плъзваха на таблата. На две дузини спря, събра купа и го отнесе със себе си на масата.

По-късно отиде да седне в двора и след известно време заспа.

Дълго време не знаеше дали сънува…

Лежеше там и примижаваше срещу светлината. Сенките се бяха удължили. Отнякъде се обаждаше сойка.

Изведнъж тя долови:

— Виктория, къде си?

Изправи се.

— Какво има?

— Новините… за Денис — уточни Лидия… — Ето я историята! Губернаторът Уийлър е мъртъв, а Маккормак тежко ранен… Убиецът е избягал… вероятно ранен… Денис беше в ума на този човек, продължаваше да е там и днес. Не можах да прекъсна връзката. Накрая го приспах отново. Помислих, че е влязъл във връзка с някого, който живо си фантазира — навярно психар — но съм грешала. Това е истина — и се е случило в Санта Фе.

— Санта Фе е на повече от сто мили оттук!

— Знам! Денисовите способности явно са се увеличили. Иначе тестовете на доктор Уинчъл ще се окажат недостоверни.

— Най-добре да повикам доктора… и Дик.

— Както и да предупредим властите. Зная името на мъжа — Родърик Лайшман. Той е член на онази радикална екогрупировка Децата на Земята. Останах с впечатление, че се насочва на север.

— Идвам. Би ли се обадила вместо мен? Освен на Дик.

— Разбира се.

Вечерта достигнахме една ферма на ДЗ в Колорадо. Лежах в задната част на кола — последната от четири, за да съм точен — притискайки рамо през по-голямата част от времето. Вторият шофьор ми набави марля с бинт и го превърза. Намерил беше също аспирин и малко бърбън. Това доста слабо ми помогна.

Мястото на Джери и Бети е нещо като ферма и комуна. Всички там са от ДЗ, но само Джери, Бети и един човек на име Куик Смит знаеха с какво се занимавам и че може да се появя, ако се нуждаех от помощ. Колкото по-малко бяха посветените, толкова по-добре, както винаги. Те ме отведоха направо в спалнята, която държаха готова в основната сграда. Там Джери изрови от някакво място един 38-калибров, почисти раната и я заши, намести малко кокали, превърза ме, натъпка ме догоре с антибиотици и ме нагласи с препаска. Той беше ветеринар. Нямахме доверен хирург в областта.

— Колко от тия проклети аспирини си изгълтал? — попита ме той.

— Вероятно дузина. А може и повече.

Джери беше висок, сух мъж и можеше спокойно да бъде както на трийсет, така и на петдесет. Беше стопил всичко освен сухожилията и мазолите, оставяйки множество бръчки по лицето. Носеше очила със стоманени рамки, а устните му изтъняваха при всяко раздразнение.

— Не ти ли е известно какво прави аспиринът със съсирването?

— Не.

— Намалява го. Започваш да кървиш повече. Изгубил си много кръв. Вероятно се нуждаеш от кръвопреливане.

— Ще оцелея — рекох. — Стигнах чак дотук, без да изпадна в шок.

Той кимна и очилата му проблеснаха.

— Ама че късмет извади. Не бях сигурен, че ще стигнеш далеч.

— Бяхме го обмислили доста грижливо.

Той кимна.

— Как се чувстваш… сега?

— Трябваше да се извърши.

— Предполагам.

— Ти виждаш ли алтернатива? Длъжни сме да се опитаме да ги спрем. Така ще оставим следа. Те ще действат много по-внимателно след днешния ден.

— Разбирам — каза той. — Щеше ми се просто да има друг начин. Аз съм все още нещо като проповедник лаик, нали разбираш? Не е само това, обаче. Преди всичко не ми харесва да гледам убийства или страдания. Това е и една от причините да стана ветеринарен доктор. Срещу страданието се бунтува душата ми, а не разумът.

— Зная — отвърнах. — Нали не смяташ, че не съм премислял дълго? Дори прекалено дълго, може би.

— Предполагам. Мисля, че трябва да се откажеш от пътуването и да пренощуваш тук. Имаш нужда от тази почивка.

Поклатих глава.

— Де да можех. Трябва обаче да продължа. Все още съм твърде близо до местопроизшествието, за да почивам спокойно. Освен това новото превозно средство е фургон. В задната част има дюшек, на който мога да се изтегна. А и за теб е по-добре да се изнеса възможно най-скоро.

— Ако се притеснявах за собствената си сигурност, нямаше изобщо да се замесвам. Не. Не е това. Причината е, че не мога да гледам същества да страдат и да бъдат убивани.

— Ами шансът да бъдат избегнати и двете неща се увеличава, ако залича следите, доколкото ми е възможно.

Той отиде до прозореца и погледна навън.

— Поредният ти превоз май че в момента се носи по пътя насам. Какъв цвят трябва да бъде?

— Червен.

— Аха. Може би е той. Слушай, не искам да взимаш повече аспирин.

— О’кей. Ще се придържам само към пиячката.

— Ще си тровиш организма!

— По-добре, отколкото да тровя Земята! — отговорих аз. — Тя ще се върти много по-дълго. Стиска ли ти да ми правиш компания?

Той се изкикоти кратко, след което се изхили мрачно.

— По едно за изпроводяк? Добре, защо не?

Аз извадих бутилката, докато той донесе две чаши от бюфета. Оставих го да налее.

— Спокойно пътуване!

— Благодаря. Богата реколта!

Чух спирането на покритата камионетка. Прекосих стаята до прозореца и хвърлих поглед навън. Куик Смит, атлетичен и преждевременно побелял, който при едно по-различно завъртане на монетата щеше да бъде на мое място, отиде на оглед. Аз все пак разпознах шофьора. Така че довърших питието си без да бързам, върнах чашата на тезгяха и си прибрах бутилката.

Стиснах ръката на Джери.

— Карай по-полека в тая работа все пак, чуваш ли?

Кимнах неопределено. Куик тъкмо влизаше да съобщи за пристигането.

— Довиждане.

Последвах го навън и се качих отзад в машината. Шофьорът, мускулест момък на име Фред, дойде да ме види и да ми покаже кое къде се намира. Имаше храна, кана с вода, шише вино, пистолет 38 калибър и кутия с патрони. Не бях сигурен доколко би ми послужило това последното — ако някой ме застигнеше, бих се предал с готовност. Пък и не бях в състояние по никакъв начин да го заредя с особена бързина. Разбирайки това, Фред го зареди вместо мен и го пъхна под дюшека.

— Готови? — попита той.