Мост от пепел

Аз кимнах и той ме заключи вътре. Легнах и затворих очи.

Доктор Уинчъл не успя да убеди лейтенант Мартинес, но след десетминутен разговор Ричард Гайз му повярва. Дик беше поръчал само петминутен телефонен разговор с Вашингтон и успя да събуди федералния интерес до такава степен, че специален агент Робъртсън пристигна в дома на Гайз същата вечер. Беше трийсетгодишен, спретнат, с гъста коса и сини очи. Начумерен в сивите си дрехи той седеше в дневната срещу Вики и Лидия.

— Няма никакво досие на името на Родърик Лайшман — рече той.

— Нищо не мога да направя — отвърна Лидия. — Това е неговото име.

Вики погледна към нея, учудена от нотките в гласа й. Брадичката на Лидия бе някак вирната, устните й стиснати.

— Съжалявам — каза Робъртсън. — Не се обиждайте. Все още се проверява. Възможно е да е използвал друго име в миналото. Права бяхте за ДЗ връзката. Той е оставил техния знак.

Тя кимна:

— Кажете ми какво ще стане с него?

Робъртсън потисна една напираща усмивка.

— Обичайното. Процес, осъждане, присъда — ако информацията ви е вярна. Колкото до детайлите, те ще зависят от адвоката му, съдебните заседатели, съдията. Знаете как е.

— Нямах това предвид — рече тя.

Той приведе глава напред.

— Боя се, че не разбирам.

— Мислех за пациента си — уточни тя. — Неговата телепатична фиксация достига до пълно поглъщане. Искам някакво уверение, че ако ви помогнем, мъжът ще бъде заловен жив. Нямам представа какви последици може да има смъртта му върху Денис. И не желая да ги откривам.

— Не съм в състояние да ви дам никакво уверение…

— Тогава аз няма да мога да ви съдействам.

— Укриването на доказателства е нещо сериозно. Особено в един такъв случай.

— Моето първо задължение, както го разбирам, е към пациента ми. В случая обаче дори не съм убедена, че това може да бъде отнесено към доказателствата. Не вярвам някога да е имало подобен случай.

Робъртсън въздъхна.

— Нека не се заяждаме на тема законност — рече той. — Мъжът е застрелял двама губернатори. Единият е мъртъв, а другият може и да не преживее нощта. Той е член на една радикална еко групировка, която използва насилие като част от стратегията си. В момента се мотае на свобода, а вие признавате, че Денис може да го проследи. Ако откажете да сътрудничите, ще доведем наш телепат, който да напътства Денис. Вие изобщо не сте толкова незам…

— Мистър Робъртсън, има пределно ясни законови прецеденти в тази материя. Вие нарушавате по най- груб начин неговата лична свобода…

— Той е малолетен. Родителското съгласие е всичко, което се изисква, а вие не сте му родител.

Той погледна към Вики, която стиснала ръце до побеляване, се обърна към Лидия.

— Денис ще пострада ли, ако те ранят мъжа? — попита тя.

— Така мисля.

— Тогава аз не давам съгласието си — заяви тя. — Съжалявам, мистър Робъртсън.

— Тъй като вашият съпруг се обади най-напред, възможно е той да ни даде разрешението.

Вики изведнъж отпусна ръце.

— Ако той го направи, няма да му проговоря вече. Ще си замина и ще взема Денис със себе си.

Робъртсън наведе глава.

— Не искам да бъда неразумен. Кажете, моля, как да гарантирам молбата ви? Ние го искаме жив. Трябва ни, за да го разпитаме. Искаме да научим, колкото се може повече за групировката му. Ще се помъчим да го заловим жив. Хората обаче ще стрелят в самозащита. Дори тогава ще се опитат да не го убиват. Но такава вероятност съществува. Възможно е да бъде убит. Помъчете се и вие да бъдете разумни. Ако ни дадете точни сведения за него, то това ще увеличи шансовете да го докараме жив. Какво друго мога да ви предложа?

— Много добре — съгласи се Лидия. — Това вече звучи смислено. Тогава във вашите възможности е да предадете това на всички агенти, които ще бъдат включени в преследването.

— Дадено — отвърна той. — Аз лично ще говоря с тях, където и да са. Доверете ми се. Така е честно, нали?

Лидия погледна към Вики.

— Давай — съгласи се тя.

— Добре — започна Лидия. — Той е в Колорадо…

Още не беше се съмнало, когато се събудих. Бях много жаден, а рамото ми туптеше. Отне ми известно време да си спомня какво се бе случило. Наведох се напред, за да намеря шишето с вода. Разтърках очи, прокарах пръсти през косата си, отпих отново.

Отместих завесата и погледнах навън. Скали, предпазни заграждения, песъчлива почва…

Погледнах часовника си: 4:35.

— Бихте ли свили тук някъде? — извиках аз. — Мехурът ми ще се пръсне.

Той спря и ме изведе от колата. Приближих се до пропастта и попитах:

— Колко остава до следващия сменен пункт?

— Половин час. Може и по-малко. Предполага се, че ще се срещнем към пет.

Изсумтях.

— Държиш ли се? — попита той.

— Ще се оправя — отговорих. — Някакви неприятности, докато спях?

— Никакви. По новините също нищо ново.

Пропълзях обратно вътре.

Беше мразовито и наметнах раменете си с одеяло. Пийнах от бърбъна. След всичкото това време, сякаш трябваше да сме се изплъзнали от преследване. Прокарах ръка по брадичката. Реших да спра да се бръсна и да си пусна брада. Щях да оставя и косата си да порасне. Ще се притая някъде, докато рамото ми се оправи, после ще си намеря съвсем обикновена работа. Ще остана там три-четири месеца… Сетне ще се отправя на запад. Сиатъл, Портланд… Пипнах подутината на дюшека. Исках ли да взема пистолета със себе си? Щях да загазя, ако го откриеха у мен. В същото време, беше добре да го имам. Хрумна ми да го скрия в превръзката. Подходящо място за него. Налагаше се да го задържа, докато се възстановя. После ще го заровя. Все пак, можеше да ми намерят по-малък.

Прибрах оръжието като изпробвах различни положения в превръзката. Оставаше най-добре прикрит откъм гърба. Достатъчно удобно. Съвсем подръка. Направо беше срамота да подмина такова идеално скривалище.

Извадих го и го върнах обратно под дюшека. Нещо, с което да занимавам ума си все пак…

Продължавах да зъзна. Дръпнах една голяма глътка от бутилката. Така е по-добре. По-хубаво от аспирин. Не виждам защо да не бъда с малко приповдигнат дух.

След време намалихме, отбихме от пътя и застъргахме по един скалист склон. По-нататък спряхме и шофьорът дойде да отвори каросерията.

— О’кей, ето ни тук — съобщи ми той.

— Къде е това тук?

— Маккинли, Уайоминг.

Аз подсвирнах.

— Доста сме се отдалечили.

Той ми подаде ръка и ми помогна да сляза. После пропълзя обратно вътре. Събра одеялото, възглавницата, шишето с вода, бърбъна и ги сложи на лесно за достигане място на пода зад него. Разрови опипом под дюшека и извади пистолета. Погледна към мен, после към оръжието и след това пак към мен.