Мост от пепел

изхилих. Никога преди не ми се бяха причували гласове. Не се чувствах толкова пиян, но в такива случаи участникът рядко е най-добрият съдник. Когато се събудя, ще ми се види като сън. Затворих очи.

— … Нито си пиян, нито сънуваш, Родърик. Аз съм с теб.

— Коя си ти? — прошепнах аз.

— Ти ме назова.

— Днешното ми дело не може да е било толкова значимо.

— Има други причини.

— Какво по-точно желаеш?

— Твоя живот.

— Вземи го. Твой е.

— Искам да го запазя, а не да го отнема.

— Какво имаш предвид?

— В този момент по следите ти са федерални агенти. Известно им е твоето местонахождение. Скоро ще те настигнат.

Стегнах здраво превързаната си ръка, усещайки пистолета до ребрата си.

— Не. Трябва да се предадеш, а не да се биеш.

— Може би ще имам по-голяма стойност като мъченик.

— От един процес ще има повече полза. Мотивът ти ще бъде разнищен най- подробно.

— Какво искаш да направя сега?

— Паркирай колата и чакай. Предай се! Не давай на преследвачите си претекст да те ранят.

— Разбирам. Ще останеш ли с мен… докрай?

— Аз съм винаги с теб.

Отметнах одеялото и го оставих да се свлече долу. Наведох се напред и помолих:

— Ще отбиеш ли за минутка?

— Естествено.

Той свърна от пътя и удари спирачки. Когато спряхме, попитах:

— Имаш ли пистолет?

— Да. В жабката е.

— Извади го.

— Какво има?

— Просто го направи, дявол да го вземе.

— О’кей! О’кей!

Той се пресегна, отвори жабката и бръкна вътре. Когато понечи да го завърти към мен, аз вече бях готов. Моят бе насочен.

— Не така — казах. — Сложи го долу на седалката.

— За какво е това?

— Изпълнявай!

Колебанието му продължаваше прекалено дълго.

— Днес вече застрелях двамина — предупредих го аз.

Той го остави на седалката.

— Сега протегни лявата ръка и го хвани през барабана!

Той се подчини.

— Прехвърли го! Пусни го тук отзад на пода!

— Какво става? — попита той.

— Опитвам се да предпазя двама ни от това да паднем убити. Нещо против?

— Напълно съгласен съм — рече той. — Мисля, че идеята е чудесна. Само не разбирам как моето разоръжаване ще допринесе за това.

— Искам да избегна изненадващо нападение. Смятам, че скоро ще ни арестуват.

Той се изхили и отвори вратата си.

— Недей да излизаш!

— Няма — той посочи навън. — Погледни все пак! Съвсем сами сме. Няма никой и в двете посоки. Чуй ме, знам колко си уморен, пил си доста и след всичко случило се трябва да си останал без нерви. Разбирам. При цялото ми уважение, струва ми се, че не си съвсем на себе си. Защо не…

— Не мърдай! Ръцете на волана!

— Виж, ще изглеждаме съмнително, ако някой мине и ни завари в тоя вид.

— По-добре е от другата алтернатива.

— Бягство ли?

— Смърт. Не можем да избягаме.

— Смея ли да попитам какво те кара да мислиш така?

— Не е нужно да знаеш — отвърнах.

Той замлъкна за дълго. После попита:

— Това някаква засада ли е? Част от плана, в която не съм посветен? Или е просто твоя собствена идея?

— Не е моя идея.

Той въздъхна.

— Ох. Защо не ми каза по-рано? Щях да се разкарам, след като знаеш какво да правиш.

— По-добре беше да не знаеш.

— Можеш да махнеш пистолета. Аз…

— Уморих се от приказки. Просто си стой, където си.

Ричард Гайз се приближи до сина си, който си почиваше на пейката в двора и попита:

— Как сте?

— Добър ден.

— Казвам се Дик Гайз.

Денис стана, протегна лявата си ръка напред, с дланта нагоре. С дясната притискаше гърдите си. Тъмните му очи се срещнаха с тези на баща му.

— Род Лайшман — рече той, а Дик стисна и пусна ръката му.

— Може ли да поседна?

— Сядайте — отговори Денис и също се отпусна на пейката.

— Как… се чувствате?

— Рамото все още ми създава неприятности — той се протегна и го разтърка. — Вие адвокат ли сте?

— Приятел от съда — отвърна Дик намествайки се. — Добре ли се отнасят с вас?

— Нямам оплаквания. Чуйте, не съм сигурен дали е редно да разговарям с вас в отсъствието на мистър Палмър — моят редовен адвокат. Просто не съм наясно. Не е нищо лично. О’кей?

— Разбира се. Може ли да ви попитам нещо без връзка със случая?

Зелените очи, точно като на Вики, се втренчиха отново в него.

— Давайте.

— Какво се надяват да постигнат Децата на Земята с цялото това насилие?

— Нашето единствено желание е да запазим Земята като истински подходящ дом за човечеството.

— Като убивате хора? Като вдигате във въздуха мощности и хвърляте бомби?

— Това изглежда е единственият начин да убедим властимащите, че сме сериозни в намеренията си.

— Нека помислим малко. Ако вие успеете да изместите основните източници на енергия, вероятно ще се провалите в собственото си намерение да поддържате Земята като подходящ дом за човечеството. Момент! Нека да довърша. Не зная дали някога сте чели „Бъдещето като история“ на Робърт Хейлбронър. Написана е в средата на миналия век, но се развива добре предпоставката, че основните линии на бъдещето са вече