—
—
Вики мина през градинската врата и я затвори след себе си. Разходи се около южната стена. Само невени. Сякаш никога не се нуждаеха от особени грижи. Все пак ги огледа с опитно око.
— Мисис Гайз? — разнесе се откъм къщата гласът на доктор Уинчъл.
Тя се спря вглеждайки се в цветята. Още миг и…
— Мисис Гайз… о!
От двора се разнесоха гласове. Разговор. Дик се е прибрал. Тя въздъхна и тръгна към тях.
С влизането погледна към съпруга си и лекаря, които тъкмо бяха седнали на столове край здравеца. Доктор Уинчъл беше млад, едър мъж, в цветущ вид, свръхпълен. Сламенорусата му коса вече оредяваше и той неколкократно прокара пръсти през нея, докато говореха.
— Мисис Гайз — рече с кимване и направи жест на изправяне при нейното приближаване.
Тя седна на пейката срещу тях и той пак се отпусна на мястото си.
— Тъкмо казвах на вашия съпруг, че просто е твърде рано, за да се осмеля да прогнозирам, но…
—
Уинчъл кимна и погледна към Вики. Тя склони леко глава, без да го изпуска от поглед.
— Добре — рече той, отклонявайки възможността да изключат чисто словесното общуване. — Ситуацията не е от най-окуражаващите, но вие не бива да забравяте, че той е още дете — едно много приспособимо създание — а и фактът на преместването ви на едно тъй отдалечено място…
— Трайно ли е увреден? — попита Ричард.
— Аз… не е възможно да ви дам отговор на този етап. Вие сте тук от съвсем скоро и…
— След колко време можете да кажете със сигурност?
— Отново не мога да ви отговоря…
— Има ли нещо, на което можете да ми отговорите?
— Ричард — намеси се Вики, — моля те…
— Няма нищо — рече Уинчъл. — Да, в действителност мога да ви кажа повече за причината, която е породила това.
— Давайте!
— Когато видях Денис за пръв път, вие живеехте на повече от двайсет мили от най-близкия град — едно прилично безопасно разстояние според възприетия цифров обхват за телепатичните феномени. На подобно разстояние едно дете с телепатични способности би трябвало да бъде достатъчно отдалечено от градската мисловна бомбардировка, за да остане незасегнато. Денис обаче показваше всички признаци на реакция на ранно възприятие и се оттегли в кататония. Никой от вас двамата не е бил подложен на тревоги от такъв вид, че да предизвикат това. В същото време се предполагаше, че някаква местна аномалия е породила приема или пък някое съседно жилище е подслонявало предавател на мисли, изключително пагубен за детето. Така че ние препоръчахме да се преместите на още по-отдалечено място, за да видим дали състоянието ще се проясни от само себе си.
Ричард Гайз кимна.
— Шест пъти се местим. По същите тъй наречени причини. Детето е на тринадесет години. Не говори, не ходи. Сестрата все още му сменя пелените и го къпе. Всички казват, че установената традиция е най-лошото и аз все още съм склонен да се съглася. Ние обаче пак се преместихме и въпреки това нищо не се е променило.
— Да — съгласи се Уинчъл, — всъщност състоянието му не се е променило. Той все още страда от последиците на началната травма.
— Тогава не е имало никаква полза от преместването — въздъхна Ричард.
— Не съм казал това. Самото преместване не би могло да промени това, което вече се е случило. Целта му бе да се избегне по-нататъшното излагане на неблагоприятни стимули и да се даде възможност на естествените възстановителни сили на детето да спомогнат за възвръщането му в известно равновесие. Явно е твърде рано да видим доказателство за подобно възстановяване…
— Или твърде късно — прекъсна го Ричард.
— … но преместването е било определено добър съвет — продължи Уинчъл. — Наистина изследването на няколко хиляди известни телепати е допринесло за извеждането на определени нормативи, но не бива да ги приемаме като библия — не и като чисто нова мутация в човешките гени. Още е твърде рано. Тепърва предстои да бъдат правени толкова много проучвания.
— Опитвате се да кажете, че той е бил извън нормите дори за телепат от самото начало?
Уинчъл кимна:
— Да. Аз изпробвах няколко наскоро разработени теста, включително един експеримент, в който бяха включени други двама телепати. Проникнах в мозъка на Денис и използвах неговите способности, за да вляза във връзка с тях. По-близкият беше на тридесет мили оттук, а вторият на четиридесет.
— Денис е достигнал до мисли, отдалечени на четиридесет мили?
— Да, което обяснява неговата начална реакция на възприятие. Вие не сте били особено отдалечени от източниците на беди при предишните си адреси. Тук обаче… дори на обхват от четиридесет мили, имате достатъчен аванс. Състоянието му напомня чисто вегетиране, а ние имаме множество случаи, датиращи от времето преди мутацията да е получила признание, от които да черпим упование.
— Вярно, има такова нещо — отбеляза Ричард. — Така… Какво ще препоръчате днес?
— Считам, че следва да привлечем някой от новите ТП терапевти, който да поработи с него — ежедневно за известно време, за да го преориентира.
— Прочетох нещичко за тези ранни случаи — вметна Вики. — Понякога травмата е твърде сериозна и те не успяват да се развият като отделни личности… Остават просто с едно шизофренично съзнание, пазещо откъси и отломки на внушения, отпечатали се някога в него. Други пък се оттеглили от всичко и завинаги…
— Няма смисъл да задълбаваме в най-лошото — рече доктор Уинчъл. — Никак не са малко и възстановените, трябва да знаете. Вече сте направили нещо благотворно като сте го довели тук. Също така помнете, че днес терапевтите знаят много повече за това състояние, отколкото се е знаело едно поколение назад. Или дори преди десет години. Или пет. Да му дадем шанс. Нека се помъчим да мислим върху оптимистичните страни. Припомнете си колко лесно се предават вашите настроения и чувства.
Вики кимна.
— Бихте ли ни препоръчали терапевт?
— Всъщност в главата си имам няколко възможности. Ще трябва да проверя доколко са на разположение. Най-доброто лечение вероятно ще изисква терапевтът да живее при вас и да работи с него всеки ден — поне за известно време. Ще се поинтересувам веднага щом се прибера и ще ви уведомя — утре по някое време.
— Добре — кимна Ричард. — Кажете му, че имаме хубава стая за гости.
Уинчъл се надигна.
— Бихме искали да останете с нас на вечеря — рече Вики.
Уинчъл се отпусна отново.
— Благодаря ви.
Ричард Гайз се изправи, усмихнат за първи път през този ден.
— Какво ще пиете?
— Уиски със сода.
Той кимна и се понесе чевръсто към къщата.
„Четиридесет мили…“ — промърмори си той.
Лидия Диманш дойде в дома на Гайз. Дребничка, грациозна жена с мелодичен глас и очи, почти сливащи се като цвят с черното на къдравата й коса. Предположиха, че е полинезийка.
Лидия посещаваше Денис ежедневно като захранваше, канализираше, направляваше и организираше сетивно и извънсетивно сътрудничество. Когато не беше при него, тя стоеше сама в стаята, слизаше в града или отиваше горе на хълмовете. Хранеше се с Гайз, но никога не споделяше нищо за своя пациент. Когато я питаха направо, тя обикновено отговаряше, че е още твърде рано, за да се каже каквото и да било със
