тукашния ти напредък. И двамата искат да те видят отново. Ти си получил писма и от единия и от другия. Има ли нещичко у тях, което би повлияло върху предпочитанията ти?
— Не.
— Тогава бих ти предложил да си помислиш с кого би желал да останеш. Все още има достатъчно време. Когато дойде денят, в който трябва да направиш своя избор, ще добавя препоръката, че за твоето приспособяване най-добре ще бъде да се уважи мнението ти — каквото и да е то.
— Благодаря, Алек. Ще ми покажеш ли някои от упражненията, които трябва да правя, а?
… Това именно ме накара да претършувам главата на д-р Чолмърс. Не ми се искаше да сондирам Алек, откакто се бяхме сприятелили.
По-нататък се размислих върху проблемите, които той бе поставил. Баща ми имаше пари, власт, връзки — всичко това би ми било от полза в моето търсене — живееше във Вашингтон, в близост до толкова любопитни неща и места, които биха ме облагодетелствали в издирването. Майка ми още беше в северно Ню Мексико, където самотна се грижеше за своите цветя. Ала баща ми нямаше да има много време за мен — щеше да е добре, ако с това се изчерпваше всичко. Ала за да формирам образа на мъжа, на мене ми беше нужен пълен достъп до миналите ми впечатления. Предполагах, че баща ми ще ме запише в някое модерно частно училище, където биха вдигали шумотевица при отсъствия и биха ми държали здраво юздите. От друга страна, бях сигурен, че ще съумея да убедя майка си да остана вкъщи, да се разхождам, когато ми скимне, да продължа образованието си чрез специални програми за учебна машина, подобна на тази, която използвах тук. Шансът да се справя беше по-голям при майка ми, отколкото при баща ми.
Зададох си и друг въпрос: при кого наистина бих искал да отида?
Не можех да реша. Почти приветствах външните фактори, колкото и ужасни да бяха, защото ме избавяха от необходимостта да направя истински избор.
Вече се подготвях физически и умствено за завръщането си. Месец по-късно въпросът бе официално разгледан. Доктор Чолмърс намина да ме види и похвали напредъка ми. Съобщи ми мнението си, че може би след около месец подготовка и наблюдение, ако всичко протече според очакванията, можех да се върна у дома. Тогава именно се поинтересува къде бих искал да отида. В унисон с терапевтичния момент, аз му отговорих, че намирам по-простото обкръжение за по-уютно. Той изглежда одобри избора и прочетох в мислите му, че ще получа неговите препоръки.
Нещата се развиха по план. Следващия месец получих временно медицинско „Б.О.“ и датата беше определена. През това време усетих растящо безпокойство, не толкова заради задачата, която си бях поставил, а просто от мисълта, че се отправям към място под небето, изобилстващо с хора и изненади. Посещавах обсерваторията многократно, придърпвах стария си стол и наблюдавах света — припламващ, загадъчен, ту примамлив, ту плашещ, далечен и все пак близък. Представях си зов, допусках и заплаха.
Въпреки подлагането ми на всички чужди съществувания и колекцията съхранени лични впечатления, никога преди това не съм бил рационално същество със собствена индивидуалност. Говорих за това с Алек и той ми каза, че чувството е естествено, очаквано, и ще изчезне скоро след завръщането ми. Бях мислил върху това и преди, но все пак бе успокояващо да чуеш и от друг, че няма нищо страшно.
В стаята си крачех, зяпах рисунките и пак крачех, прелиствах си етюдите и пак, и пак. Дамата се усмихваше.
Накрая ги опаковах всичките грижливо и седнах край фонтана. Разходих се край цветните лехи.
Започнах да хапвам редовно в закусвалнята и за първи път взех да разговарям с другите пациенти. Имаше един старец, чиито очи се насълзиха щом научи, че се завръщам на Земята.
— Иди в Ню Джърси — помоли той.
— Ню Джърси ли?
— Не в градовете. В боровите гори. Те още си стоят, както и в момчешките ми години. Иди там някой ден и погледни дърветата. Излез и се поразходи сред тях. Ако някога го сториш, помисли си за мен — помоли той. — Обещай ми!
Старецът сложи на рамото ми ръката си, чиито вени бяха като пълзящи сини червеи. Облегна се назад, а дъхът му бе неприятен.
— Обещай ми!
Аз кимнах. Не можех да говоря, защото неговият тремор, угасналият поглед и миризмата му изчезнаха под напора на мислите, които ме връхлетяха: червени, сини, всякакви боровинки, сладка папрат, овчарски лавър, росни утрини, слънчеви дни, мъгливи вечери, тресавища, боров аромат, ситен дъждец, есенен пушек, зимен мраз, домашно уиски… Фрагменти, съчетания… Спомени. Неговата изчезнала младост. Родно място, в което той не можеше да се завърне. С мъка изправих щит срещу това.
— Ще запомня — рекох накрая; и оттук насетне здраво държах щита при разговор с другите пациенти.
Когато настъпи мигът, повечето от медицинския персонал и някои от пациентите дойдоха да ме изпратят. Сбогувах се с Алек, с д-р Чолмърс и с останалите, а после се качих във влакчето, което трябваше да ме откара до космическата станция на луната. Опитах се да прикрия чувствата си с пресилена небрежност, защото не исках да ме сметнат за нестабилен. Гласът ми обаче ме издаде и аз прегърнах Алек преди да се кача на борда. В края на краищата това си бе единственият истински дом, който познавах като самия себе си — Денис Гайз. Не обърнах особено внимание на камъните, кратерите и мастилените сенки, през които минавах. Мислех си само за това, което напускам и за онова, към което се отправям.
Приземих се в Тексаското поле, където ме посрещна майка ми. Първите ми впечатления от Земята бяха най-вече за безкраен мисловен водовъртеж. Не беше трудно да се разбере защо това ме бе разстроило в детството. Сега обаче бях в състояние да ги избутам встрани, да ги пренебрегна, да ги изтикам като фон, да ги изключа.
— Денис… — рече тя просълзена и ме целуна — ти… ти вече разбираш всичко, нали?
— Да — отвърнах, — всичко е наред.
—
—
—
—
—
Кимнах и опитах да се усмихна.
—
Тя ме хвана за ръка и ме изведе от терминала.
С какво да започна?
Беше странно да се нанесеш в старата си стая. Мястото ми навяваше спомени, но те сякаш принадлежаха другиму. Прекарах дни наред в самонаблюдение, взирайки се в старите си спомени за мястото. Това беше не толкова упражнение по патоанатомия, колкото стремеж към стойностите.
Учебната машина пристигна и бе инсталирана. Баща ми я беше платил. Разговаряхме с него много пъти. Искаше да го посетя веднага щом се почувствам достатъчно силен. От своя страна, обещаваше да дойде веднага щом успее да се освободи. Започнах да използвам машината.
Щом се установих и успях да се откъсна от ненужните мисли и чувства, аз положих началото на онова, което бях решил да направя след пробуждането си в диспансера Луна.
Всеки ден предприемах телепатично дирене из целия свят, в търсене на един определен ум или на някакъв знак за неговото съществуване. Действието не беше така отчаяно, както звучи, тъй като бях сигурен, че този, когото търсех, озарява като факел тъмната нощ. Дори това, че дните си отлитаха и без най-малкия намек за неговото съществуване не можеше да сломи духа ми. Светът е огромно място. Научавах нови неща, усъвършенствах уменията си.
Ала седмиците отминаваха и нищо не се случваше. Естествено, допусках, че мъжът, когото търсех, можеше и да не е между живите. Изтекло беше доста време от последната му поява. Съществуваше възможност враговете му да са го настигнали най-накрая. Удвоих усилията си. Нямах друг избор освен да продължавам търсенето.
