Очите му примигнаха леко нагоре, отвъд рамото ми.
Не бях чул ничие приближаване, нито пък почувствал някого с ума си. А и не бях в мислите на Куик в този момент. Обърнах се.
Тя се бе изкачила по десния склон откъм далечната страна на възвишението. Изглеждаше по-висока, отколкото си я спомнях и малко по-слаба.
— Лидия! — възкликнах изправяйки се. — Мама говореше за изненада…
— Здравей, Денис — усмихна се тя. — Здравей, Куик.
— Вие двамата познавате ли се? — попитах.
Куик кимна.
— О, да. Срещали сме се. Преди много време. Как се чувстваш?
— Чудесно — рече тя и се приближи.
— Лидия е споменатият терапевт — казах аз, — който се погрижи за мен. Навремето.
— Куик, променил си се — отбеляза тя.
— Всекиму се случва, предполагам — кимна той.
Тя ме погледна отново.
— Денис, нека те прегледам.
Кимнах и усетих как прониква навътре в ума ми. Малко по-късно долових мисълта й:
— Поздравления! Ние успяхме. Ти съществуваш. Последвал си модела, който ти завещах. Търсиш… Какво?
— Един мъж. Мъжът, който говори с ван Дюйн, преди години.
— Защо?
— За да разбера как да му помогна в усилията.
— Какво те кара да мислиш, че можеш нещо да предложиш?
— Знаеш, че не съм обикновен.
— Смяташ ли, че е достатъчно да не си обикновен?
— Предполагам, че само той може да отсъди.
— Добре е, че желаеш да помогнеш. Ами ако поиска от теб същото като от ван Дюйн?
— Не знам. Би било жалко.
— Може би. Все едно, ще ти помогна в търсенето. Куик също.
— Как?
— После, Денис, после. Всяко нещо с времето си. Най-добре е сега да се връщаме у вас.
— Куик, ти пътуваш на север, нали? — попита тя.
— Към Денвър, за да прекарам няколко дни с едни приятели.
— Ще ми оставиш ли координати, където мога да те потърся? Имам предвид една работа, за която ще си ни полезен.
— Естествено — отвърна той, измъкна едно листче от джоба си, надраска нещо там и й го подаде. — При първия ще бъда до вторник, а след това при следващия.
— Много добре. Благодаря ти. Може би скоро ще получиш известие от мен. Приятно пътуване.
— Благодаря. До скоро.
— Довиждане.
Той се отправи обратно надолу към пътя. А ние минахме от другата страна.
Стигнахме до страничния път, където Лидия бе паркирала колата си. Оттам потеглихме към къщи, където обяснихме, че сме се срещнали при моя сутрешен излет. Майка ми приготви закуска и сутринта прекарахме в разговори. След обяда Лидия ми направи обстоен преглед. Опитах се да я блокирам в някои зони, просто за да видя ефекта. Тя ги пресече всичките.
— Браво — усмихна се тя доста по-късно, — ти надмина очакванията ми.
— В какво отношение?
— Имам предвид, че си доста понапреднал.
— Нямаш това предвид. Криеш нещо.
— Ти наистина си добър. Поздравявам те.
— Това не е отговор.
— Да кажем тогава, че приложих истинска форма на директна терапия.
— У мен нямаше кой знае какво за направляване.
— Не съм казала, че е било лесно.
— Повлияла ли си върху развитието на моята темпоропатична способност?
— Не, но навярно съм повлияла върху избора ти на обекти, в случай че си достигнал до умове от минали времена.
— Защо?
— Аз казах „навярно“.
— Не си се върнала само, за да си играем на играчки, нали?
— Не. Ще получиш отговорите, когато му дойде времето.
— Къде е ролята на Куик във всичко това?
— Някога той свърши една работа за мен.
— Има ли изобщо нещо, което да искаш да ми кажеш?
— Да, но ти не ме оставяш. Задаваш само погрешни въпроси.
— А кои са правилните?
— Казах, че ще ти помогна в твоето търсене. Твърдеше, че искаш да намериш тъмния човек. Ако ме беше попитал, щях да ти кажа, че той е още жив. Ако ме беше попитал къде е, щях да ти кажа, че ще го намериш в източна Африка.
— Познаваш ли го?
— Да.
— Търсих, но не намерих следа…
— Няма да го откриеш, докато той сам не реши.
— Защо?
— Много е предпазлив.
— Да, разбрах, че те го търсят особено усърдно.
— Може би вече търсят и тебе.
— Защо?
— Откакто си се върнал, непрекъснато разпространяваш присъствието си. Те се отнасят с подозрение към съсредоточаването на власт в ръцете на отделен индивид. Длъжни са да се убедят, че това е безобидно, да го укротят, да го отклонят или да го унищожат.
— Значи съм в опасност, дори сега?
— Възможно е. Това е причината, поради която дойдох така скоро. Твърдо ли е решението ти?
— Да.
— Тогава ще трябва да заминем възможно най-скоро. Колкото повече отлагаме, толкова повече намалява и шансът да достигнеш целта си. Те разполагат, както с човешки агенти, така и с механични средства.
— Има ли и ТП противници?
— Вероятно има такива или поне нещо подобно на тях. Те обаче разполагат със свои начини за осведомяване.
— Как ще подходим към цялата работа?
— Вече съм уредила билети на твое име. Довечера ще обсъдим с майка ти твоето желание да видиш повече свят сега, когато вече си привикнал до голяма степен с него. Аз ще придам терапевтичен оттенък на идеята. Вярвам, че ще я убедя.
