Подаде ми една чаша с прегъната сламка в нея. Хванах я с две ръце и отпих.
— Благодаря — казах връщайки му я обратно.
— Как… се чувстваш?
Успях да се усмихна. Усетих менталната му сонда. По-добре да не я блокирам напълно на този етап и да не го оставям да разбере, че по принцип го умея, че дори съм усетил бързия му оглед.
— Аз съм… самият себе си — рекох. — Попитай ме за името, ако желаеш.
— Не е важно. Бих дал много, за да разбера всичко предхождащо това.
— Аз също. Слаб съм. Обаче се чувствам добре.
— Какво си спомняш за събитията от последните два месеца?
— Не много. Фрагменти. Накъсани впечатления.
— Ти
— Радвам се, че го казваш. И аз мисля така.
— Добре, имам чувството, че си направил важна стъпка към възстановяването си.
— Може ли още да пийна.
Той напълни пак чашата и аз я изпразних. Покрих уста и се прозях, след като му я върнах.
— Изглежда вече не си левак.
— И на мен така ми се струва. Извинявай, но май пак ми се доспа.
— Разбира се. Почивай си спокойно. Аз съм наоколо. Ще се надигнеш и ще излезеш оттук за нула време, ако не бъркам в прогнозата.
Кимнах и оставих клепачите ми да натежат.
— Добре — рекох. — Радвам се да го чуя.
Затворих очи и оставих умът ми да отплува. Алек стана и си отиде.
Дори тогава знаех какво трябва да правя и бях уплашен. Налагаше се да открия един-единствен мъж сред цялото население на Земята и да го попитам как да постъпя. А за тази цел трябваше да уверя тукашния персонал в своето излекуване — предполагам, че това е по-точна дума от „възстановяване“, тъй като никога не съм бил нормален — за да ми бъде разрешено да се завърна на Земята. Това предполагаше много и много работа. Времето беше скъпоценно или поне така ми се струваше тогава. Надявах се, че не е прекалено късно.
Нямах никаква яснота за това какво точно ме отделя от другите, които познавах и бях. А сякаш сега беше моментът да го разбера, тъй като нямах кой знае какво друго за вършене. При пълната медицинска подкрепа оставаше само да се открие подходящия човек.
Мислено започнах да се придвижвам напред. Търсех.
Не след дълго намерих необходимата ми личност — беше жена, работеща в лабораторията през две сгради, молекулярен биолог на име д-р Холмс. Мислите не бяха точно на повърхността, но имаше признаци за наличие на концепции. Потърсих по-дълбоко.
Да, Хелдейн бе изчислил някога, че смъртността като последица от действащия естествен подбор при замяната на стария модел ген с нов е толкова голяма, че видовете можеха да си позволят установяването на нов ген един път на хилядолетие. Това гледище се бе наложило за дълго, но ето че през 1968 се родила нова теория за мутациите. Бързото развитие на молекулярната биология има доста общо с това. Във февруарския брой на
Което означаваше…
Което означаваше, че дремещите повелители на човешката еволюция, за които Тъмния бе разказал на ван Дюйн, вероятно не държаха всички козове за развитието на видовете. Те вероятно са имали по-голям контрол, но това е било много отдавна, при едно по-малобройно население. Тогава бяха определили пътя, по който човечеството да поеме. Обаче човекът се разпръснал по цялото земно кълбо и се размножил, както той си знае, до стотици милиони и милиарди души. Вече било невъзможно да се продължава този контрол само чрез първичното влияние, което някога са упражнявали. Нито пък е имало подобна нужда, тъй като ние сме се развивали в подходящата посока. След като вече сме се установили като разумна, създаваща оръдия на труда общност, тяхната задача се превърнала в надзирателска. Хвърляли някой и друг бдителен поглед към нашите идеи, философии и технологично развитие, кастрейки нежелателното и подкрепяйки всичко, което ги задоволява. Ето това и само това можеха да направят, след като бяхме стигнали определен стадий на развитие. Те вече не бяха в състояние да предричат всичко, нито пък да контролират произволното генетично развитие, което прогресивно се усложняваше, заедно с увеличаващото се население. Появата на ТП гена у човешкия род не бе някакво особено противодействие чрез естествения подбор, но си беше факт. То не криеше у себе си очевидна заплаха и дремещите не се бяха опълчили срещу нас. Сега обаче аз съществувах. Разбирах положението, имах достъп до миналия опит на човечеството…
А бях уплашен, защото ми се налагаше да се добера до медицинско свидетелство „без особености“ и да се впусна в търсене на мъжа…
А бях уморен. Дори самата мисъл трябваше да почака още мъничко…
През седмиците и месеците, които последваха, аз се учех. Посещавах занятия, завърших специални учебни курсове, слушах записи и гледах видеофилми, говорех с Алек и го оставях да съзре от ума ми онова, което желаех да види. Присъствах на групови терапевтични сеанси, упражнявах особения си талант, за да науча още неща. Чаках.
През това време усетих отслабване на напрежението и започнах да възприемам Алек повече като приятел, отколкото като терапевт. Говорехме на най-различни теми, играехме на игри в гимнастическия салон. По-късно сканирайки мислите на д-р Чолмърс разбрах, че Алек бе изтеглил въпроса за завръщането ми на Земята по-напред от планираното.
— Би трябвало да се занимаваш повечко с фитнес — рече веднъж Алек. — Кляканията с тежести биха ти се отразили добре.
— Звучи ужасно — отвърнах.
— Не бива да се занемаряваш. Представи си, че препоръчат пробно посещение там долу и ти не си във форма за него?
— А обмислят ли подобно нещо?
— Не мога да кажа. Но ако има такава възможност, би ли искал да висиш тук още месец или повече, само защото не си обърнал внимание на физическата подготовка?
— Сега, след като го казваш — засмях се, — не. Цялата идея обаче повдига един въпрос, за който не съм отделял време.
— Какъв?
— Моите родители. Вече разбрах, че тяхната раздяла вероятно е окончателна. Когато дойде време да се завърна, къде ще отида?
Алек прехапа устни и отмести поглед.
— Не се тревожи за тези тягостни неща — рекох. — След всичките ми сеанси с д-р Макгинли, аз нямам предпочитания. Просто искам да знам къде ще отида, когато си тръгна.
— Денис, въпросът още не е обсъждан. Не ми е известно дали родителите ти ще си оспорват опеката над теб. Все пак ти имаш ли предпочитание?
— Както казах, този въпрос не ме е вълнувал особено. Моят избор ще има ли изобщо някакво значение?
— Според сведенията, които получих, и двамата ти родители са разумни хора. Те са много доволни от
