— Ясно. А ти упражняваш ли го върху мен?
— Не. Струва ми се, че така си говорим по-добре. Практиката е полезна за теб. Иска ли ти се да опиташ другото?
— Не точно сега. Не.
— Добре. Тъкмо това исках да засегнем. Може би засега ще е по-добре, ако не правиш опити в тази насока. Няма смисъл да се рискува с отварянето на стари канали на ранимост, докато не укрепнеш душевно още мъничко.
— Това звучи разумно.
Вратата се отвори. Алек го въведе в помещението на обсерваторията — дълга, извита зала, с разхвърляни из нея столове и пейки, осветена единствено от звездите и огромното кълбо на Земята над прозрачен балон, служещ й за покрив.
Денис ахна и се залепи за стената.
— Всичко е наред — рече Алек, — тук си в безопасност. Няма от какво да се боиш.
— Дай ми възможност — рече Денис. — Изчакай да погледна. Замълчи! Господи! Прекрасно е! Там горе. Светът… трябва да го нарисувам. Как мога да получа боите… тук?
— Мис Брант ще ти даде бои — рече Алек.
— Но светлината…
— По-натам има ниши, които могат да се осветят — той ги посочи. — Изобщо ли не си подозирал… всичко това? Че се намираш тук — на луната?
— Не. Аз… искам да седна на един от столовете.
— Разбира се. Хайде.
Алек го заведе до една двойка столове, разгъна ги, сложи Денис да седне на единия, взе другия за себе си. Наблюдаваха небето около час. Алек опита на два пъти да сондира Денис, но и в двата случая се сблъска с онази яростна концентрация, която блокираше по-нататъшното разчитане.
Накрая Денис се изправи.
— Стига вече — рече той, — хайде да се връщаме обратно.
Алек кимна.
— Хапва ли ти се в закусвалнята? Или ще ти дойдат прекалено много вълнения за един ден?
— Да опитаме и ще разберем.
Докато слизаха надолу с асансьора, Алек отбеляза:
— Навярно никога не ще узнаем какво е било онова особено нещо, предизвикало това твое подобрение.
— Вероятно не.
— … Има и доста други неща, които не разбирам…
Денис се усмихна.
— … това, обаче, което ме озадачава най-силно е откъде ли може да си закачил италианския акцент.
— Ако някога откриеш, кажи ми — отвърна Денис.
Д-р Тимура не установи признаци на неврологична дисфункция. Забележките му бяха основно върху Денисовия интерес от апаратурата за изследване и неговите въпроси относно месторазположението на мозъчните функции. Той прекара половин час повече от предвиденото с Денис в разглеждане на разделите в невроанатомията.
— Каквото и да го е предизвикало — рече той по-късно на Алек, — било е нещо функционално, така че не се допитваш до нужния човек. Това е повече в твоята област, отколкото в моята.
— Така и предположих — рече Алек. — Ние всъщност знаем толкова малко за телепатите…
— Каквато и да е цената, изглежда че идеята за изпращането му тук се оказа правилна. Това го откъсна от неблагоприятните стимули и му даде възможност да си отдъхне. За кратко време се постигна голям ефект и ето че вече се съвзема.
— Да, има нещо такова. Но да се стигне толкова далече от границата между живота и смъртта за един ден е… забележително. Той вече има бои и платно, и кутия с касети. Задава въпроси за всичко…
— Дълго потисканото любопитство излиза на повърхността? В това отношение няма как да разберем неговото действително равнище на интелигентност. Доста високо, предполагам.
— Определено, определено. Но какво ще кажете за времето, когато си мислеше, че е Кондорсе?
— Трябва да е станало при използване на телепатичната му дарба. Вероятно никога няма да узнаеш точно какво се е случило.
— Предполагам, че сте прав, но има нещо странно и в настоящото му съзнателно състояние.
— Какво е то?
— Не мога да го разчитам. Аз самият съм доста добър телепат. Иначе не бих работил в ТП терапията. Но колкото пъти опитам сканиране, никога не стигам и на милиметър отвъд непосредствения му предмет на интерес. Той владее концентрацията на шахматист по време на турнир — през цялото време.
—
— Вярно. Що се отнася до това, той е един невероятно мощен телепат и е възможно несъзнателно да блокира. Смятате ли, че вече се развива твърде бързо и предстои някаква реакция?
Д-р Тимура повдигна рамене.
— Вероятно ще настъпи някаква реакция. Депресия… Умора със сигурност, ако продължава в този дух. От друга страна, може да се окаже по-лошо, ако го отклоняваме в този момент, докато се мъчи да научи всичко възможно. Когато напълни коремчето, ще се отдръпне, за да смели натрупаното. Тогава именно ще започне вашата истинска работа. Това е само мое мнение, разбира се.
— Благодаря. Признателен съм за всеки съвет по този случай.
— Държите монитори в стаята му, нали?
— Естествено, откакто е тук… и още няколко екстри след инцидента, по време на който беше Кондорсе.
— Добре, добре. Защо сега не му дадете малко повече време за самия него, след като можете да го наблюдавате и да видим какво ще стане?
— Искате да кажете да спрем терапията и да му върнем неговата си глава?
— Нищо чак толкова радикално. Но вероятно ще поискате да го подложите на известно наблюдение преди да решите какъв курс на терапия да предприемете. А вие сигурно ще се отдръпнете на по-голямо разстояние, отколкото когато той едва ли можеше самичък да се разходи наоколо.
— Да. Така е. Смятам да се отдалеча за известно време и да оставя на машините да извършват наблюдението. Ще се отбия по-късно при него, за да видя как върви рисуването… и да го нагледам. До скоро.
— И умната.
Алек почука на вратата и изчака.
— Да?
— Аз съм, Алек.
— Хайде, влизай.
Той влезе и намери Денис седнал на леглото с портативен компютър край себе си. Напряко на стаята беше разположен един статив със завършено платно върху него. То представляваше небесен пейзаж от гледната точка на обсерваторията, с открояващата се Земя. Алек застана пред него.
— Завършил си цялата работа за толкова кратко време? — попита той. — Чудесна е! И това е твоята първа картина. Много впечатляващо.
— Акрилните бои са наистина нещо добро — отбеляза Денис. — Не ти се пречкат, а и съхнат бързо. За предпочитане са пред маслените, когато бързаш.
— Та ти кога си използвал маслени?
— Ами… исках да кажа, че така изглежда. Наблюдавал съм как другите ги използват в клас.
— Ясно. Ти не спираш да ме удивляваш. С какво се занимаваш сега?
