да съумявам да го задържа. Той сякаш не приема внушенията. Следващия път ще опитам по време на сън. Чувствам обаче, че ще се научи да се съпротивлява и на това.
— Ще помогне ли, ако д-р Уинчъл предпише някое лекарство? Може би едно успокоително? Нещо, което да го забави, да го направи по-податлив за контрол?
Лидия поклати глава.
— Упойването му ще попречи на терапията.
— Но какво друго можем да направим?
— Не зная. Не бях предвидила такова развитие.
— Ако трябва да се преместим отново, някъде извън обсег…?
— Той вече може да достига навсякъде по света. Няма къде да се избяга.
— Най-добре да намеря Дик… и после д-р Уинчъл.
— Давай — кимна Лидия.
Любовницата на Дик беше служител от общественото осведомяване на Лунна база II. Тази вечер, както си седеше и си пийваше в нейния апартамент, Дик й съобщи последните данни за състоянието на сина му.
— Има ли някаква единна насока? — попита тя. — Някоя обща черта, споделяна от всички умове, които е обитавал?
— Да — отвърна той. — Лидия ми каза, че всички са били някак смахнати на екологична тема. Не непременно ДЗ, но загрижени за околната среда — реформатори — активни или пасивни.
— Интересно — вметна тя, — ако никой от тях не му е под ръка, чудя се какво ли би направил?
Дик повдигна рамене.
— Кой може да каже, Сю? Ще се оттегли напълно и този път? Или ще открие някого другиго, върху когото да се съсредоточи? Няма как да разберем.
Тя се доближи и разтри раменете му.
— Тогава трябва да го изтеглиш извън обхват — рече Сю — на някое място, където има много малко хора и където хората имат много малко време за мислене върху тия проблеми.
Дик се засмя.
— Ти не разбираш — каза той, — синът ми може да достигне до всяко местенце по света. Ето, той е най-великият жив телепат и тази негова способност го тормози. Аз съм бащата на най-великия жив телепат и мога да му дам всичко — всичко освен ключа, който да го предпази достатъчно дълго, за да може да укрепне.
— Луната — отбеляза тя — е на около четвърт милион мили оттук.
Той се обърна и се взря в очите й. Поусмихна се, после поклати глава.
— Няма да стане — каза той. — Няма как…
— На Луната има две болници — прекъсна го тя, — познавам всички, които работят там. Ти си доста влиятелен. Бих могла да ти подскажа кои връзки да задействаш.
— Как да разберем дали ще има някаква полза?
— А има ли алтернатива? Вашият терапевт признава, че вече не е в състояние да го направлява. Изпрати го на луната, където намесата е минимална. Позволи на тамошните лекари да направят опит.
Дик отпи една голяма глътка и притвори очи.
— Ще помисля — промърмори той.
Тя се премести и седна на стола срещу него. Дик се протегна и взе ръката й.
— Разчиташ ли мислите ми? — попита накрая тя.
— Не. А трябва ли?
— Не смятам, че има нужда.
Той се усмихна и стана. Тя се изправи срещу него.
— Ти си пълна с хубави идеи — отбеляза Дик. — Мисля, че ще опитам две от тях.
III.
Болницата се намираше във вътрешността на малък кратер в южната лунна полусфера. Куполообразен, климатизиран и сияещ от чистота, притежаващ малка ядрена електроцентрала, езеро и многобройни дървета, такъв бе домът на стотици богати гериатрични пациенти. Тяхното състояние напълно изключваше завръщането им на синьо-зеленото кълбо сред тъмното небе и затова живееха в този лунен град. Мястото не беше психиатрична клиника, а по-скоро заведение за болни със старческа деменция и атеросклероза.
Новият пациент, един тийнейджър, седеше на пейката до малко изворче, както всеки ден по това време. Един терапевт, Алек Стърн, се беше разположил до него и четеше книга, както всеки ден по това време. Ако Алек се протегнеше и преместеше ръката на момчето в ново положение, тя щеше да си остане така. Зададеше ли му въпрос, повечето пъти оставаше без отговор. От време на време, все пак, вместо отговор получаваше неадекватно мутолевене. Така беше и днес:
— Не е ли красив танцът на цветовете във водата? — попита Алек, оставяйки за момент книгата си.
Момчето, чиято глава бе наведена в тази посока, рече:
— Цветя…
— Напомнят ти на цветя? Да, вярно е. На нещо по-конкретно?
Мълчание.
Алек извади бележник от джоба си и надраска нещо вътре.
— Би ли се поразходил с мен, за да погледаме малко цветята?
Мълчание.
— Хайде, тогава!
Той остави книгата на пейката и взе ръката на момчето. Нямаше съпротива, докато го изправяше на крака. Веднъж станало, то механично продължи да ходи. Поведе го покрай изворчето нагоре по една пътека, достигайки бързо до зоната с контролирано осветление, където се намираха цветните лехи.
— Погледни! Лалета — отбеляза той — и нарциси. Червени, жълти, оранжеви. Харесват ли ти?
Никакъв отговор.
— Искаш ли да пипнеш едно?
Алек взе ръката на момчето, наведе го напред и погали с върха на пръстите му червените листенца на едно голямо лале.
— Нежно е — рече той, — нали! Харесва ли ти?
Момчето остана наведено. Алек му помогна да се изправи.
— Хайде да се връщаме.
Хвана го пак за ръка и го поведе надолу по пътеката.
По-късно, след като момчето бе нахранено и оставено да си почива в стаята, Алек се срещна с д-р Чолмърс.
— Как е хлапето? — попита докторът.
— Без промяна. Движи се само с помощ. Проронва случайно по някоя дума.
— Но отвътре? С какво се занимава умът му? Какви са неговите реакции на новото обкръжение?
— Нищо особено. Той едва осъзнава промяната. Представлява сбор от късове, повечето потопени надълбоко, изскачащи на повърхността безредно, отново потъващи — проблясъци тук и там, случайни взаимодействия. Повечето от тях са резултат от пълно поглъщане на личността.
— Смяташ ли, че трябва да преминем към мозъчна стимулация?
Алек поклати глава.
— Не. Бих желал да следвам предначертанията на предишния му терапевт. Тя е постигала резултати до самия край. Нещата просто са се развили твърде внезапно, за да успее да контролира наситената заобикаляща среда там долу — той махна неопределено над главата си. — Предугадила е латентния период, в какъвто той се намира сега, като следствие от прехвърлянето му. Усетила е също така, че преживеният опит ще го накара да излезе от това състояние и да потърси след време нов стимул.
— Да, но измина почти месец.
