— Нейната прогноза е от месец — до шест седмици.
— И ти я приемаш?
— Тя се е справяла отлично. Виждам резултатите от нейната работа всеки път, когато съм с него. Не разбирам всичко, което е предприемала. Има обаче някакъв ефект, една почти циклична последователност на втълпените личностни аспекти. Мисля, че засега най-безопасно ще е да се придържаме към нейната програма. Все още не зная колкото нея за момчето. Много жалко, че не е могла да продължи.
— Имало е някакъв проблем около развода и нейното нежелание да вземе страна. Тя е била все пак „за“ прехвърлянето на момчето тук.
— Аха, има частичка от това в Денисовата глава. Много незначителна, обаче. А аз винаги съм бил поклонник на неговия старец, така че съм предубеден. Както и да е, това не е истинският проблем на Денис.
— Тази седмица трябва да изпратя доклада на мистър Гайз. Ще ми се да се отбиеш в кабинета след обяд и да ми помогнеш малко. Той иска да получава такъв доклад всеки месец.
— О’кей. Следващия път може да имаме и нещо по-обнадеждаващо за съобщаване.
Почти две седмици по-късно, една сутрин Алек отиде да вземе Денис и го намери свит на пода да чертае геометрични фигури с показалец, намокрен със слюнка. Денис сякаш не усети неговото влизане, така че Алек продължи да наблюдава край вратата. След известно време се пресегна към съзнанието му — полека, внимателно. Обаче не бе в състояние да достигне отвъд най-мощната концентрация, каквато някога бе срещал — концентрация, фокусирана изцяло върху свойствата на триъгълниците.
Близо час стоя там, омагьосан от действието и от концентрацията, с надеждата да бъде забелязан. Накрая се придвижи напред.
Заставайки зад него, той се протегна и го докосна по рамото.
Момчето се извърна внезапно и погледна нагоре към него. За първи път той видя тези очи на фокус, за първи път стана свидетел на нещо като интелигентен проблясък в начина, по който те се помръднаха, в изражението, което съпътстваше погледа.
Денис извика — една или две фрази. После падна в несвяст върху мокрите си диаграми.
Алек го вдигна на ръце и го отнесе на леглото. Положи го там и провери сърдечния му ритъм, пулса. И двата бяха учестени. Той приближи стола си и седна край леглото.
Докато чакаше Денис да дойде в съзнание, писъците все още отекваха в съзнанието му. Той бе извикал на чужд език — нямаше съмнение. Звуковете бяха прекалено последователни, прекалено организирани, за да бъдат произволно ломотене. Алек не бе разпознал езика, но бе сигурен, че е добросъвестно подражание на реч. Всичко останало около поведението на момчето — неговите действия, концентрация и израз бяха изпълнени с твърде много целенасоченост, за да се разпадне образа дойдеше ли време за изговор. Щом Денис се съвземеше, нямаше да представлява особена трудност да се определи в кой лунен ум бе нахлул…
Мина доста време обаче, докато Денис се събуди и когато това стана, очите му блуждаеха неопределено, а умът му бе в почти същото състояние като предишния ден. Останал бе само леко загатнат скорошен контакт, някакъв дух, нюанс от настроение, нещо смътно, което по-рано отсъстваше. Нищо повече, нищо по-конкретно, което да позволи идентификация.
Алек го изведе на разходка в парка, опита се да установи връзка между определени думи и различни сетивни ефекти и постигна обичайния резултат. Накрая го отведе пак на пейката при изворчето. Там именно реши да опита едно упражнение, основано на последния феномен, на който бе станал свидетел.
Отваряйки бележника си на празна страница, той надраска триъгълник, кръг и квадрат. После поднесе бележника пред Денис и го задържа там.
След известно време, Денис наведе глава. Очите му се фокусираха и съсредоточиха. Протегна се и взе бележника в ръце. Придърпа го в скута си и се наведе над него. Прокара показалец по контурите на фигурите.
— Какви са тези фигури? — попита Алек. — Можеш ли да ми кажеш?
Устните на Денис помръднаха и той прошепна:
— Кръг, квадрат, триъгълник…
— Чудесно! Ето — Алек пъхна молива си в ръцете му. — Можеш ли да начертаеш още?
Денис се втренчи в молива, сетне го върна. Поклати глава. Наведе се отново напред, очерта още веднъж фигурите с пръст, после отмести поглед. Бележникът се изплъзна от скута му и падна на земята. Той сякаш не забеляза.
— Какво представляват те? — попита Алек. — Можеш ли да ми кажеш пак?
Денис не отговори. Мислите му отново блуждаеха напосоки.
Алек вдигна обратно бележника и се зае да пише.
Състоянието на Денис остана непроменено почти седмица след това. Правеха опити да го заинтригуват във всички възможни развлекателни и оздравителни часове и макар че той проявяваше интерес към музиката, явно му липсваше желание да се учи да свири на инструмент. В часа по изкуство той се ограничаваше до чертаенето на кръгове, триъгълници и квадрати. Умението му да възпроизвежда с лека ръка тези фигури скоро достигна нивото на почти механично съвършенство. Способностите му за разговор не надхвърляха дума — две, най-много три — в отговор на многобройните и повтарящи се, простичко зададени, елементарни въпроси. Той никога не започваше разговор сам.
Всичко това обаче можеше да се приеме като значително подобрение и наистина си беше такова. Следващият доклад до родителите му отбелязваше прогрес в ръчните, говорните и мисловни умения. Това, което не бе включено, беше френският епизод с неговите последствия.
Когато една сутрин Алек отиде да го вземе, той го намери да крачи напред-назад из стаята, мърморейки си на френски. При опитите да го заговори той получаваше отговори само на френски. Пробвайки чрез телепатия, Алек откри нова идентичност. Тогава го остави да си крачи и отиде да потърси един млад френски лекар, назначен наскоро в заведението.
Марсел прекара целият ден с Денис и се завърна с един куп бележки.
— Той вярва, че е маркиз дьо Кондорсе — обяви по-късно вечерта, подреждайки бележките на бюрото си и повдигайки поглед нагоре към Алек, — в което всъщност почти успя да ме убеди.
— Какво искаш да кажеш? — попита Алек.
— Той притежава невероятно количество информация за живота на маркиза… и за епохата.
— Възможно е да е някоя идиотска научна функция — предположи Алек. — Нещо, което е чул и запаметил отдавна от някой ум, до който се е докоснал и което излиза чак сега на повърхността.
— Но то бе напълно последователно, Алек и беше повече от повторение на факти. Впусна се в интелигентен… изключително интелигентен разговор. Говореше за неговия, по-скоро на маркиза „Ескиз за исторически обзор на прогреса на човешкия разум.“ Не само цитираше отделните пасажи, но и отговаряше на въпроси и развиваше присъстващите в самото есе мисли. Това е повече от произволен утопизъм, нали разбираш. Той разглеждаше човешкото съвършенство като следствие от разпространението на знания, а науката като духовен път за повишаване, както на материалното равнище на човечеството, така и на индивидуалния интелект, а после…
— Момент — рече Алек вдигайки ръка. — Вече установихме, че той няма връзка с определена личност или време. А с местонахождението си все пак? Как съчетава живеенето си на луната и едновременно с това в края на осемнадесети век във Франция?
Марсел се усмихна.
— Килията си е килия — отвърна той. — Маркизът е прекарал последните си дни в затвора. Това е мястото, в което Денис си е представил, че се намира.
— Маркиз дьо Кондорсе е бил жертва на Революцията, нали?
— Да. Макар все още да се спори дали е бил екзекутиран или по-скоро сам е посегнал на живота си…
Алек настръхна.
— Какво има? — запита Марсел.
— Не зная. Това обаче ме притеснява. Какъвто и да е неговият източник на информация, вероятно включва и това.
— Нали не смяташ, че…
