— Чудесна идея. Колко има дотогава?
— Двайсетина минути, струва ми се. Пускаме ги след петнайсет.
— Много добре.
Най-сетне напрежението взе да ми се отразява и усетих силно желание да се отпусна. Дланите ми се изпотиха и аз ги избърсах о панталоните си. Смешно. Нямах никаква особена реакция, когато стрелях в Санта Фе. Вероятно защото бях изработил всичко предварително, съзерцавайки събитието. Този път обаче, бях неподготвен и лесно бих станал жертва на сегашните неизвестности.
Спряхме. Отвъд бариерата. Чувах гласове, но не можех да различа думите. След малко отново потеглихме.
— Може ли да запуша? — попита мъжът срещу мен.
— Давай — рекох.
Наблюдавах го как запалва.
— Ще ме почерпите ли с една?
— Разбира се — той подаде пакета.
Станах, пресегнах се и извадих една цигара.
— Може ли и огънче?
Той ми подаде кибрита си.
— Благодаря — казах връщайки го обратно.
Заех отново мястото си срещу него.
— Тъпо изпълнение — отбеляза Куик. — Можеше да вземеш една от моите.
— Не знаех, че пушиш.
— Не е имало кога да разбереш — усмихна се той, докато вадеше и палеше една. — И аз не знаех, че ти пушиш.
— Не бях пушил от години. Просто реших да уравновеся екологичната загуба срещу психическата болка. Шансовете ми са по-добри, ако съм спокоен. Всичко, каквото мога да направя за повишаване на шансовете си в момента, си струва. Ако се изплъзна, може би ще допринеса с нещо още по-добро за Децата. Ех, че кеф!
— Ти си странен тип — рече Куик. — Понякога имам усещането, че цялото движение за теб е по-скоро някаква религия, отколкото нещо друго.
— Прав си — рекох, — предполагам, че е така.
— Смяташ ли, че за всички свои дела ще получиш награда на оня свят?
— Предостатъчно ми е удовлетворението тук и сега. Земята ми е и възнаграждението, и грижата.
— На процеса изтъкнаха, че си работил в Горската служба. Не знаех за това.
Кимнах.
— Адвокатът каза истината. За мен всичко опираше до това, че виждам земята и всичко нейно винаги на втори план зад бизнес интересите. Няколко години периодически водех разговори с хората от ДЗ. И накрая, един хубав ден, се реших — мътните го взели! Ако ние се отнесем към тях със същата бруталност, с каквато те се отнасят към земята, може би тогава някой от тези мръсници ще схване за какво става въпрос и ще премисли повторно… Не зная. Трябваше да предприема нещо наред с писането на протестни писма. Понякога, когато съм сред природата, ме спохожда мистично чувство. Усещам, че там има нещо — някаква сила, на която аз служа. Не е важно каква точно е. Не е важно дори дали наистина е там. Понякога ме утешава и самото чувство за нечие присъствие, което изглежда благоразположено към мен. Това е достатъчно.
— Значи си живял дълго на открито?
— Да, така е.
Куик погледна към мъжете срещу нас и понижи глас:
— В такъв случай, би могъл и да оцелееш сред природата?
— Да.
— Тогава това може би не е лоша идея, докато нещата си влязат в руслото. Много са местата, например в Канада, където те никога не биха те открили.
— Обмислял съм го… Защо не ми разкажеш нещо за себе си? Защо влезе в движението?
— Нищо толкова фантастично в сравнение с твоите основания. Имам им зъб, но досега никой не е намерил за нужно да ми даде мистичния знак свише. Не, предполагам, че съм само един размирник, един професионален недоволник. Мразя системата по много причини — някои от тях сериозни, други навярно доста лекомислени. Няма смисъл да цитирам глава и стих. Ако не бях с Децата, щях да хвърлям бомби с някого другиго. Тази кауза изглежда някак по-чиста, това е всичко. Знаеш ли, пантеист или не, но ти си сигурно по-здравомислещ от мен. Работил съм на достатъчно места като окова, което току-що напуснахме, и съм усвоил нещичко от жаргона и от идеите, бил съм свидетел на доста случаи. Понякога си мисля, че много от това е приложимо към мен — той се изсмя, след което продължи отново: — Напълно съм убеден, че коренът на лудостта е в света и това, което може да постигне всичката им терапия, е да ме превърне в перко като останалите.
Аз се засмях. Допушихме цигарите. Заслушах се за шумове извън камиона и се опитах да преценя откъде идват. Но не се чуваше нищо друго освен бръмченето на колата, а аз отдавна бях престанал да броя обиколките.
— Така и не разбрахме как успяха да ни локализират толкова бързо миналия път — обади се отново Куик. — Някакви предположения?
— Не.
— Е, сега сме още по-предпазливи. Ако не ни настигнат до един час, би трябвало да сме се изплъзнали.
Отново се върнах мислено към онзи ден, към гласа, който ми се бе причул. „Тук ли си сега? Такава ли е твойта воля?“ Чудех се, но отговор нямаше.
След известно време шофьорът намали и ни пораздруса. Предположих, че сме се отклонили от пътя. Продължихме така няколко минути, после колата спря.
Чух да се отваря вратата на кабината. Малко след това шофьорът отвори и задната част на камиона. Погледнах навън и видях, че се намираме на прашен път, виещ се покрай един поток.
Размахах пищова.
— Хайде, вие двамата — рекох, — време е да се сбогуваме.
Мъжете станаха и тръгнаха назад. Последвах ги, за да видя как ще се спуснат долу.
По-възрастният погледна към нас. Стори ми се за миг, че ще каже нещо, обаче той се извърна и хукна заедно с другаря си надолу към потока.
Шофьорът се изхили след тях и отбеляза:
— И двамата са изплашени до смърт.
— Колко още има до смяната?
Той погледна часовника си.
— Пет минути — отговори и затвори вратата. Вероятно беше изминало точно толкова време, когато трябваше пак да ставаме, да излизаме и да се пъхаме в лекия автомобил, паркиран край пътя. Куик и аз се вмъкнахме отзад. Шофьорът на камиона остави возилото си и се метна отпред заедно с новия водач.
За секунди бяхме отново на пътя със свободен хоризонт пред нас. Отвсякъде бяхме заобиколени само с чиста природа, въпреки че нямах точна представа къде се намираме. Пък и нямаше значение. Движехме се бързо.
Когато подминахме Корнадо Хилс и обърнахме на северозапад, започвах да се чувствам в безопасност. Прецених, че е изминал около час, откакто бяхме напуснали болницата. Усетих как отхвърлям част от напрежението, чудейки се дали моето отсъствие вече е било забелязано. Дори в този случай, дирята вече се заличаваше. Още мили, още време…
След половин час вече си мислех, че ще успеем. Именно тогава шофьорът ни откри полицията.
— Ченгета зад нас — съобщи той. — Не се движат бързо и не сигнализират. Може и да е обикновен патрул.
— Но може и да не е — отбеляза Куик, облягайки се настрани и поглеждайки нагоре. — Небето все пак е чисто — добави. — Това, разбира се, не доказва нищо, не и когато теренът е толкова неравен.
