— Виждам, че вече сте взели решение.
— Да. Дори и в най-лошия случай, Денис ще се върне в предишното си състояние. А ти вече ни увери, че то не е безнадеждно. Има ли някаква действителна разлика?
Лидия наведе глава.
— Честно казано, не мога да кажа.
Дик си допи питието и заяви:
— Добре. Ще го направим.
— Съгласна съм, но при условие, че ще го придружа и с уговорката, че го връщам у дома в случай, че възникне някакъв проблем. Иначе се отказвам от случая.
— Лидия, няма да постъпиш така! — възкликна Вики.
— Не виждам друг начин.
— Добре — рече Дик, — съгласен съм. Това е нещо, което все пак съм длъжен да открия.
— Лидия — подхвана Вики, — възможно ли е по този начин наистина да се намалят шансовете на Денис?
— Струва ми се, че да.
— Тогава аз го забранявам. Дик, няма да съсипеш онова, което е останало от сина ми, просто за да определиш неговия ТП обсег. Ако настояваш, аз си заминавам. Ще издействам съдебно решение, ако се наложи, за да ти попреча да го отведеш.
Дик се изчерви.
— Вики. Аз…
— Чу ме какво казах. От теб зависи.
— Струва ми се, че ставаш глупава.
— Не ме е грижа какво мислиш. Как смяташ да постъпиш?
— Не ми оставяш избор. Няма да го вземам. Стори ми се, че идеята е добра. И все още го мисля. Лидия, ами следващата пролет? Тогава ще пътувам отново. Няма ли да е по-благоприятно?
— Възможно е. Даже е вероятно. Ще е имал повече време да се нагоди към нормалните функции.
— О’кей, ще поговорим за това отново тогава. Вики, съжалявам. Не разбрах…
— Зная. Но сега разбираш.
— Сега разбирам.
Дик отнесе чашата си в кухнята и я изми.
— Смятам да се преоблека и да се поразходя — съобщи той.
Вики стана и се запъти към градината.
Лидия прекоси стаята и се загледа през прозореца. Играеше си с висулката на врата, зареяла поглед в планините и облаците.
Същата есен, когато се гледаше делото на Родърик Лайшман, Дик беше на Изток. Единствено обажданията на д-р Уинчъл след ежеседмичните прегледи на Денис бяха тези, които го информираха за редуването на подем и спад в духа на момчето. Медиите не бяха в течение на връзката на Денис със случая. Само още двама медицински консултанти знаеха за състоянието му.
Дик се взираше в Уинчъл от екрана:
— Все така ли се къпе и облича сам…?
— Да.
— Все така ли се храни самостоятелно и отвръща смислено, когато го заговорят?
— В духа на Лайшман… да.
— Все така ли изглежда наясно с всичко, което Лайшман мисли и върши?
— Да. Периодически сме го проверявали.
— Трудно ми е да си представя как успява да отговори на две различни обкръжения, без да се обърка, без да усети противоречивата ситуация.
— Ами това прилича на класическата параноична реакция, при която пациентът може да функционира относително добре в нормалното си обкръжение, продължавайки все пак да вярва, че е друг човек, на друго място.
— Струва ми се, че схващам. Докога смятате, че ще продължи това?
— Вече съм ви казвал, че все още няма как да преценя. Съгласен съм обаче с Лидия, че ситуацията заслужава да бъде изследвана. Оставете нещата да се задълбочат. Тя ще се погрижи за личностното прекрояване след това.
— А относно пътешествието, за което споменах?
— Според мен, ако той действително извлече полза от експонирането, то това ще стане до идущата пролет. Не виждам защо пъпната връв да не бъде прекъсната по това време и да започне приспособяването.
— Чудесно — рече Дик. — За Лидия…
— Да?
— Просто се чудех. При цялото ново развитие, дали тя остава най-добрият терапевт за Денис?
— Има ли нещо в нея, което да не ви харесва?
— Не, нямам предвид това. Исках само да съм сигурен, че Денис има най-доброто.
— Така е наистина. Лидия познава Денис по-добре от всеки друг. Нов терапевт би загубил месеци, за да достигне подобни резултати, а остава и проблемът с взаимовръзката. Възможно е да се окаже пагубно нейното изтегляне от случая и привличането на друг на този етап.
— Разбирам. Просто исках да съм сигурен.
— Има ли нещо, което ви притеснява у нея?
— Ни най-малко. Според вас как ще му се отрази съдебното решение по делото Лайшман? Мъжът е обречен.
— Най-вероятно ще настъпи депресия. Според психиатрите, които са го преглеждали обаче, Лайшман изглежда стоик. Денис вероятно ще го приеме по същия начин.
— Съвсем скоро ще разберем.
— Да. Тази седмица, предполагам.
— Е, дръжте ме в течение.
— Непременно.
След разговора Дик реши да заведе секретарката си на обяд и да мисли за други неща. Не беше изненадан, когато Лайшман бе признат за виновен. Това, което го тревожеше, беше присъдата.
— Не предполагах, че ще приемат психиатричния аспект толкова сериозно — свърза се той с Уинчъл веднага щом чу за това.
— Аз го очаквах. Винаги е съществувала такава вероятност. По начало това е дело на адвоката му. Аз не бих го приел толкова на сериозно.
— Държат го в Щатската болница на Лас Вегас, която е твърде близо до Денис. Вероятно ще започнат някакво лечение… Какво ще стане, ако го поставят на лекарства или пък му разбърникат мозъка? Няма никак да ми хареса.
Уинчъл помълча известно време. После рече:
— Разбирам проблема. Искаше ми се да държа Денис, както и нас, далеч от цялата история. Сега обаче е най-добре да следим какъв курс на лечение планират за Лайшман. Може би все още можем да запазим Денис в тайна. Ще видя дали ще успея да уредя нещата с болницата. Ако ли не, вероятно ще се наложи да прибегнем до съда.
— Добре, но нека предприемем бързо някакви стъпки. Детето и така е вече достатъчно изтормозено.
— Вярно е. Още сега ще им позвъня и ще ви уведомя.
— Все още си мисля, че трябва да се преместим извън обсега и да го оставим така.
Уинчъл прехапа устни.
— Нека оставим това за накрая — каза той.
Стори ми се, че го бях мернал по-рано през деня, но не бях сигурен до късния следобед. Точно тогава
