Мост от пепел

мога да се придвижа доста нататък, стопирайки до сутринта.

Стигнахме дърветата и спряхме.

— До скоро — казах.

Слязох и потеглих. Шофьорът извика нещо след мен. Звучеше като „Късмет“.

Минути по-късно, малко по-нататък, чух хеликоптера. Веднага се хвърлих на земята под дърветата, застинал неподвижно. Дори не погледнах нагоре. Просто чаках да отмине.

Той обаче не отмина.

Шумът от мотора му достигна своя максимум и се задържа така. Накрая погледнах нагоре. Той кръжеше.

Дявол да го вземе! Защо? Не се виждаше, когато слязох от колата. Трябва да е търсел кола. Освен… Изплюх малко пясък. Освен, ако нямаха някакъв собствен детектор — инфрачервен, топлинен — и докато са сканирали областта, са попаднали на моите очертания.

Да, така трябва да е станало. Хеликоптерът започваше да се спуска.

Машината се насочваше към едно сечище на стотина метра вдясно от мен. Щом като се сниши под върхарите на дърветата, аз се изправих на крака и се втурнах към гъсталака отсреща. Горичката не бе голяма, но когато стигнах, съзрях още една — отвъд скалисто било, осеяно с бодли и храсталаци, намиращо се на около четвърт миля. Завтекох се натам. Останах без дъх по-скоро, отколкото си представях. Въпреки ежедневните ми упражнения, месеците, прекарани на закрито, ме бяха отпуснали.

Насилих се да продължа, дишайки тежко и без да се обръщам назад. Преди да стигна до дърветата, чух глас през високоговорител:

— Спри! Полиция!

Продължих да тичам.

— Обграден си! Ще стреляме! Спри!

„Първият изстрел ще бъде предупредителен, помислих си, но следващият едва ли.“ Бях замаян и краката вече ме боляха, но не смятах да спирам.

Чух първия изстрел.

— Това бе предупреждение! Спри!

Последваха още няколко и аз ги чувах как отскачат наблизо. Стана ми ясно, че няма да достигна дърветата. Почувствах се на ръба на припадъка. Имаше все пак някакви скали отпред…

Отново стрелба…

Свих се зад скалите, строполих се и се сгуших, останал без дъх.

Очаквах ново предизвикателство, но такова нямаше. Стрелбата затрака наново, ала сякаш попаденията не бяха близо до мен. Надникнах отстрани на скалата.

Имаше четирима полицаи, трима от които залегнали в позиция, обстрелващи дървесата, които вече бях напуснал. Четвъртият бе проснат по гръб, с крайници в неестествено положение.

Дишах с пълни гърди, докато главата ми се проясни и изучавах ситуацията пред себе си. Бързо разбрах, че стрелбата им не е останала без отговор. Кой ли…

Естествено. Това беше Куик. Той трябваше да е. Беше изчакал, докато се изгубя от поглед и ме бе проследил, глупавото магаре. Сега се опитваше да ги забави, за да ми даде шанс. Само дето си рискуваше живота с тази щуротия. Моето бягство не струваше, колкото неговия живот. По-скоро бих се предал и жертвал от времето си, отколкото да го видя застрелян. Щях да съм още жив. Щях да изляза някой ден…

От димните криволици личеше, че той бяга из гората. Докато го гледах, мъчейки се да открия местоположението му, още една от фигурите пред мен бе разтърсена и се просна бездиханна.

Оставаха още двама… Никога нямаше да го пуснат жив след всичко това. Борбата щеше да продължи докрай и той можеше да бъде само един. При това бе вече доста близо. Куик едва ли имаше още много амуниции.

Напипах пистолета си с ръка. Никой не гледаше в моята посока. Навярно бяха предположили, че съм продължил напред. Изправих се на крака. Приведен, тръгнах бавно към тях, готов да се просна по корем в мига, в който някой се обърнеше. Повтарях си, че рискът не е кой знае какъв. Имаше още скали там горе, където те лежаха. Ако стигнех дотам, щяхме да ги подложим на кръстосан огън и нямаше да ни отнеме много време да приключим.

Когато наближих, стрелбата от дърветата секна. Куик ме бе видял, не е искал да рискува и да ме уцели случайно. Добре. Почти бях успял да измина разстоянието…

Допускам, че отначало полицаите са решили, че са го улучили. Тази мисъл пробягна и през моята глава. Все пак това, че то съвпадна с моето приближаване, сякаш направи първото ми предположение по- правдоподобно. Те не помръдваха. Държаха се на позиции и поддържаха огъня, вероятно в очакване на някоя хитрост, която да ги накара да се покажат. Продължих да вървя. Почти бях навлязъл в обсега им.

Именно тази тишина, предполагам, ме издаде. Мъжът отдясно навярно бе доловил шума от моето приближаване. Той обърна глава и погледна назад.

Аз залегнах напред машинално, нагласих лакти, подпрях дясната си ръка с лявата и започнах да стрелям.

За това време той бе успял да се обърне и да хване пушката. Ако не го бях заковал така бързо…

При третия ми изстрел той се отпусна, после описа бясна дъга във въздуха.

Тогава усетих пареща болка в гърдите и политнах напред, изстрелвайки един безцелен куршум в посоката на втория мъж, точно преди да зария глава в земята и да вкуся кръв, примесена с прах.

После стрелбата продължи. Шумът идеше отдалече. Всичко изглеждаше далечно. Аз се борех да надигна глава, подпрях я на кула от юмруци. Сякаш през стесняващ се тунел видях как един мъж изниква откъм дърветата стреляйки. Това бе Куик. Последният полицай, който се беше подпрял на коляно, се бе обърнал по посока на гората и отвръщаше на огъня. През това време, той се катурна, а Куик продължи да се приближава.

Отпуснах се отново, мрак обгръщаше главата ми. Заради това ли беше всичко? Няколкото месеца, които бях спечелил! За какво бяха послужили те? Можеше да падна убит още през оная сутрин в Санта Фе… Но процесът, рекламата… Да. Оня глас, дето чух веднъж… полупиян… Действителен? Няма значение, предполагам, Прамайко… Заради теб… Съжалявам за последната цигара. Аз… Тук ли си? Наистина ли…?

— Никога не съм те изоставяла.

— Ама това ли е…

— Ела при мен.

Аз…

Денис Гайз отново бе изпаднал в кататония. Лежеше на леглото, зяпайки в нищото. Изпускаше се и се налагаше да го преобуват като пеленаче. Когато Лидия слагаше храна в устата му, той дъвчеше и преглъщаше механично, без знак, че осъзнава процеса. Вече не говореше, освен случайното среднощно промърморване насън. Не ходеше.

Все пак Лидия твърдеше, че има прогрес, че той е извлякъл полза от обвързването със застреляния убиец Родърик Лайшман, че необходимите съставки за личността, която той щеше да развие един ден, бяха заключени в неговото подсъзнание, потънали надълбоко заради травмата от смъртта, на която бе станал свидетел.

Измина месец. После още седмица.

В хладната утрин на един вторник, когато Вики стана и отиде до кухнята, тя намери кафето вече готово. Чаша от него димеше на бар плота отляво на нейния син, който напълно облечен пушеше и четеше вестник.

— … Пак проклетите индустриалци! — възропта той.

Погледна към нея, плесна вестника в плота, повдигна го и го размаха насреща й.

— Виж какво е намислила проклетата пасмина от юга — изръмжа той — да замърсят океана! Ще речеш, че искат техният собствен промишлен риболов да…

Вики нададе кратък писък, обърна се и побягна.

Малко по-късно Лидия, в рокля на зелени и оранжеви цветя, пристигна в кухнята и седна да пие кафе с