— Отлично. Нали съзнаваш, че нашият разговор върху подобни теми толкова скоро, представлява истинско чудо? Ти си удивителна личност.
— Сигурно си прав. Би трябвало да съм благодарен за този проблясък на съществуване, който ми е отреден. Сега, само с образователна цел, не би ли ми разказал нещичко за тая история с телепатията през времето, за която долових тук-там някоя и друга мисъл. Изобщо споменава ли се това някъде в литературата?
— Не. Наскоро проверявах.
— Ти самият някога постигал ли си го?
— Не.
— Имаш ли идея как би могло да стане?
— Засега никаква.
— Жалко — можеш ли да си представиш какво би ни разкрило миналото!
— Някой ден… Кой знае?
— Наистина — въздъхна той и стана от масата.
Алек също се изправи.
— Да те изпратя ли?
— Благодаря, но предпочитам да съм сам. Има много неща, които ми се ще да обмисля.
— Добре… Знаеш къде да ме намериш, ако ти се прииска да поговорим — по всяко време.
— Благодаря още веднъж.
Алек го проследи, докато се изгуби от погледа му и седна да си допие кафето.
Следващата сутрин Денис не отиде да закуси с Алек, нито го покани в стаята си. През полуоткрехнатата врата му заяви, че е много зает и ще пропусне това хранене. Той не даде разяснения за естеството на заниманията си. След закуска Алек прегледа касетата от монитора в Денисовата стая, от която научи, че е светело през цялата нощ и че Денис е редувал дълги периоди пред статива с пълна неподвижност в креслото си.
Връщайки се за обяд, Алек не получи отговор на почукването си по вратата. Извика няколко пъти, но и това остана без последствие. Накрая отвори вратата и влезе.
Денис лежеше на леглото, вкопчен в страничните табли. Очите му бяха втренчени в тавана, а една тънка лига бе протекла по бузата му.
Алек се приближи до него.
— Денис! Какво има? — попита той. — Какво се случи?
— Аз… — промълви той. — Аз… — и очите му се напълниха със сълзи.
— Ще извикам доктор — рече Алек.
— Аз съм… — въздъхна Денис и лицето му се проясни, а ръцете му увиснаха встрани.
Когато Алек се обърна на излизане, погледът му попадна върху платното, почиващо все още на статива и остана втрещен.
Гледаше го етюд на Мона Лиза. Почти завършен и изящно пресъздаден. „Вероятно, помисли той, защото акрилните бои са много по-добри от маслените. Това ще да е.“ В следващия миг вече беше излетял навън.
IV.
Аз съм.
Спомням си ги всички. Те са толкова много. Ала не помня самия себе си, защото не съм бил там. Не и преди онзи момент.
Именно тогава за първи път осъзнах себе си.
Онзи момент.
Имало едно време един мъж. Името му било Гилбърт ван Дюйн.
И в този момент
Имало едно време един мъж. И така,
Той, който ми показа тези неща, твърдеше, че никога нищо не е било постигнато. Той умря в този момент отново, за да мога аз да живея. Обаче продължава да живее в мен. Мъжът, съществувал някога.
И аз преминах през всички, които някога съм бил, по този мост от пепел — миналото. През всеки, всеки един, който умираше или биваше покорен. И аз бях там. Имаше мъже. Както и аз.
Пробягах и през този последен образ, който предизвика моето раждане и едновременно ме върна към последното зърване през очите на Гилбърт ван Дюйн — първото на моите собствени. Аз. Аз избягах.
Обратно, обратно към мястото, където Тъмния лежеше потънал в кърви. Умиращ? Умиращ също като останалите? Но той бе жив и се надигна, и отиде отново при децата си. Погледнах през очите му и узнах. Имало някога един мъж. И една жена. И аз узнах. Започвах да разбирам.
Всички, всички, всички те вече ми станаха ясни. Стотиците, които бях познал. Или бяха повече? Нямаха чет. Всички. Приклекнах на покрива на сградата и насочих револвера срещу губернатора. Паднал, гледах как кръвта ми изтича, докато персийската армия щурмува. Там, на пясъка, аз дерзаех да проумея висшата математика, когато мечът ме промуши. А ти, моя Терез! Къде си тази вечер? Вятърът отнесе думите ми. Образите ми се раздвояват и светът става дваж по-чудовищен. Натискам спусъка и човекът пада оглушително. Завъртам барабана. Тук, в своята килия, аз съзерцавам терора и размишлявам върху бъдещето на човека. Моят собствен край ще бъде нищожен в този мащаб. Скицирам стихиите, тук в Амбоаз, великите сили, които се разхождат голи във въздуха и в морето, силните бури със своите ветрове, вихъра на водните талази. Стрелям отново и още един мъж е повален. Изтривам револвера бързо, но грижливо, както е по план, облягам го на стената до знака на Децата на Земята. Обръщам се приведен и започвам да се изтеглям по покривите. Там, на върха на сградата, аз проследявам жеста на Тъмния към Ийст Ривър — късче мътно огледало, съзерцавам мъгливото и сурово небе, където къделите от пушек лежат като подпухнали плажуващи. После хвърлям поглед обратно към хаотичния град. Пътувам през нощта, с болка в рамото и надежда за дъжд. Но грапавата земя си кротува. Така да бъде. Аз може и да я предпочитам различна, но все пак ми харесва, че тревичките са сухи, а животните са си по бърлогите. Човек изпитва най-голяма гордост и наслада от спотаената, приспана мощ на Земята. Дори когато унищожава, тя обогатява. Прекаленото откъсване от нея ни отнема едновременно и постиженията, и провалите. Трябва да чувстваме силите, с които съжителстваме…
И белият кръг сред поле от синева остава още миг, докато всичко наоколо се срива. После то също избледнява и изчезва. Оставам само аз, дръзко изложен на морския прибой. Аз съм Денис Гайз.
Алек е излязъл от стаята, забързан да доведе доктора. Болката отстрани утихва, когато разбирам това.
Последните мисли на Алек отекват в мен и аз извръщам глава да погледна акрилите, които съхнат така бързо и виждам на статива дамата, която
Имало едно време един мъж.
Изкарах треска. Зная, че съм бълнувал. Поспах доста. Влизах и излизах от мъглата безброй пъти през последните няколко дни. Когато накрая нещата се уталожиха, аз отново усетих тавана на диспансера и деликатното присъствие на Алек.
— Може ли малко вода? — попитах го аз.
— Само минутка — рече той и чух как налива. — Заповядай.