— О, разбирам — дроидът се стегна и продължи: — Щом сте добре, господарю, вероятно мога да се оттегля?
— Разбира се. Но преди това ми кажи защо дойде при мен.
— Принцеса Лея ме изпрати, разбира се — отговори Трипио, изненадан, че Люк изобщо е трябвало да го попита.
— Тя каза, че сте обезпокоен от нещо.
Младият джедай се усмихна и поклати глава. Лея винаги усещаше кога той се нуждаеше от ободряване, и търсеше начини да го развесели.
— Самохвалка — промърмори той.
— Моля?
— Лея иска да се похвали с новите си умения на джедай — махна с ръка Люк. — Държи да покаже, че дори посред нощ може да долови настроението ми.
Трипио поклати глава:
— Тя наистина изглежда загрижена за вас, сър.
— Знам — отговори Люк. — Просто се пошегувах.
— О! — Трипио се замисли над думите му. — В такъв случай да отида ли да й кажа, че вече сте добре?
— Разбира се. Предай й да не се тревожи за мен и да легне да поспи. Сутрешните неразположения, които все още я измъчват, са достатъчно тежки дори и когато не е изтощена до смърт.
— Ще предам съобщението ви, сър — кимна Трипио.
— И й кажи — тихо добави Люк, — че я обичам.
— Да, сър. Лека нощ, господарю Люк.
— Лека нощ, Трипио.
Проследи с поглед оттеглянето на дроида, тъжното настроение сякаш отново се канеше да го завладее. Трипио нямаше да го разбере, никой във Временния съвет не го бе разбрал. Но за Лея, бременна в третия месец, да прекара голяма част от времето си точно тук… Люк потрепери, но то бе от студения нощен ветрец. „Това място обладано от тъмната Сила е.“ Йода го беше казал за пещерата в Дагоба, където младежът бе принуден да се дуелира с Дарт Вейдър, който накрая се оказа самият Люк. Седмици наред го бе преследвал споменът за абсолютната мощ и присъствието на тъмната Сила, но доста по-късно разбра, че основната причина Йода да измисли това упражнение е било желанието да му покаже още колко път му остава да измине, докато стане истински джедай.
И сега често се чудеше как пещерата се бе превърнала в това, което бе сега. Чудеше се дали в нея не е живял някой или нещо, могъщ в тъмната страна на Силата. Както императорът някога бе живял тук.
Отново потрепери. Най-вбесяващото бе, че изобщо не можеше да усети в двореца концентрация на злото. Когато за пръв път изникна въпросът, дали да се преместят в императорския град, съветът го бе попитал и той беше принуден да стисне зъби и да признае, че тук не се усещат никакви остатъчни явления от присъствието на императора. Но това, че не ги усеща, не означаваше, че ги няма.
Поклати глава. Твърдо си заповяда да спре. Подскачането при всяка сянка нямаше да му донесе друго освен параноя. Измъчващите го напоследък кошмари и лошият сън вероятно се дължаха на напрежението покрай опитите на Лея и останалите членове на съвета да превърнат военизираните бунтовници в ново, цивилно и демократично общество. Сестра му със сигурност нямаше да се съгласи да се доближи до това място, ако изпитваше някакви съмнения.
Лея… Люк с усилие се отпусна, съзнанието му се потопи в покоя и той съсредоточи сетивата си на джедай. Някъде в последните етажи на сградата усещаше съненото присъствие на Лея. Нейното и на близнаците, които носеше в себе си.
Задържа за няколко секунди частичния контакт, поддържаше го съвсем лек, за да не я събуди, като за сетен път се дивеше на странното усещане на неродените деца в нея. В тях беше наследството на Скайуокър, а фактът, че можеше да ги почувства, въпреки че все още бяха така затворени в себе си, говореше, че са изключително надарени със Силата.
Поне се надяваше да е така. Беше си мислил някой ден да попита Бен. А сега и този последен шанс си бе отишъл.
Прекъсна контакта, бореше се с внезапно изскочилите от очите му сълзи. Чашата в ръката му беше студена, той допи шоколада и се огледа за последен път. Взря се в града, в облаците, в собственото си съзнание, в звездите. Звездите, въртящите се около тях планети, на които живееха хора. Милиарди хора. Много от тях все още очакваха свободата и обещаната от Новата република светлина.
Затвори очи пред блясъка на огромните надежди. Уморено си помисли, че за съжаление не съществува магическа пръчка, с която да направи света по-добър. Дори джедаите нямаха.
Трипио се измъкна от стаята и Лея Органа Соло с уморена въздишка се облегна назад на възглавниците. Половин победа е по-добра от нищо, проблесна в главата й старата поговорка. Никога не бе вярвала в нея. За нея половин победа бе равна на половин поражение.
Усети докосването на Люк и отново въздъхна. Както се бе надявала, разговорът с Трипио пооправи настроението му. Но след тръгването на дроида меланхолията заплашваше отново да го завладее. Може би трябваше сама да отиде при него, да се опита да го накара да поговорят за тревогите, които го измъчваха през последните няколко седмици. Нещо в нея едва доловимо потръпна.
— Всичко е наред — прошепна тя и внимателно прокара ръка по корема си. — Наистина. Просто се тревожа за вуйчо ви Люк.
Рязката болка бавно стихна. Лея протегна ръка и взе наполовина пълната чаша от нощното шкафче. Изпи я на няколко глътки, като се опитваше да не сгърчи лице в гримаса. Топлото мляко беше към самия край в списъка с любимите й напитки, но се бе оказало едно от най-добрите средства за облекчаване на честите болки в стомаха. Лекарите заявиха, че болките ще изчезнат след няколко дни, и тя много се надяваше да се окажат прави.
От съседната стая се чуха леки стъпки. Лея светкавично върна чашата на нощното шкафче и с другата ръка придърпа завивката до брадичката си. Нощната лампа още светеше и тя се присегна със Силата да я загаси.
Пламъкът дори не мигна. Стисна зъби, опита отново и се провали. Явно все още не можеше да контролира достатъчно добре Силата дори за такава дреболия. Измъкна се изпод завивката и се изправи, за да изгаси.
Вратата на стаята се отвори и се показа висока жена по нощница.
— Ваше височество — проговори тихо тя и отметна назад блестящата си бяла коса, — добре ли сте?
Лея въздъхна и се предаде.
— Влизай, Уинтър. Откога подслушваш пред вратата?
— Не подслушвам — възрази Уинтър и пристъпи. Изглеждаше докачена, че Лея си е помислила такова нещо за нея. — Видях, че свети, и реших да проверя дали нямате нужда от нещо.
— Добре съм — увери я принцесата, питайки се дали някога тази жена ще спре да я изненадва. Събудила се посред нощ, облечена в старомодна нощница, с рошава коса, Уинтър изглеждаше много по- величествена, отколкото Лея в най-добрите си моменти. Вече не помнеше колко пъти, докато живееха заедно в Алдеран като деца, посетителите в двора на вицекраля автоматично бяха вземали Уинтър за принцеса Лея.
Разбира се, Уинтър сигурно помнеше всичко. След като можеше да запамети цели разговори и да ги повтори дума по дума, едва ли бе забравила колко пъти е била вземана за кралска особа.
Лея неведнъж се бе чудила какво щяха да си помислят останалите членове от Временния съвет, ако узнаеха, че тихата помощничка, която седеше до нея на официалните срещи и не се отделяше дори при неофициалните разговори по коридорите на палата, записва всяка тяхна дума. Сигурно на някои никак нямаше да им хареса.
— Да ви донеса ли още малко мляко, ваше височество? — попита Уинтър. — Или бисквити?
— Не, благодаря ти — поклати глава тя. — Не стомахът ме безпокои в момента. Проблемът е… ти вече знаеш. Проблемът е в Люк.
Уинтър кимна.
