— Можете да го правите — съгласи се Хан, — но ще ви е изгодно, докато клиентите ви смятат, че е по- изгодно да наемат контрабандисти, отколкото да плащат мита. А нещата ще се променят напълно.
— О, я стига, Соло — погледна го скептично Дравис. — Чисто ново правителство, без никакви налични средства и искаш да ти повярвам, че няма да гледат да смъкват колкото може повече пари?
— Ти решаваш в какво да вярваш — студено отговори Хан. — Продължавай по стария начин и сам ще се убедиш. Като си промениш мнението, обади ми се.
Дравис облиза устни и го погледна в очите:
— Знаеш, че нямаше да дойда, ако ти нямах доверие. Сигурно съм и малко любопитен да разбера какво си намислил. И може би ще ти повярвам за това поне колкото да проверя как стоят нещата. Но още отсега ще ти кажа, че много хора от групата няма да се включат.
— Защо?
— Защото си станал почтен, затова. Не, не ме поглеждай обидено, ти си достатъчно дълго извън играта, че да помниш как стоят нещата. Контрабандистите се интересуват единствено от печалбата, Соло. Печалбата и тръпката.
— И какво ще правите в такъв случай? Ще работите само в границите на Империята? — възрази Хан, опитвайки се да си припомни всички уроци по дипломатичност, които бе получил от Лея.
— Плащат достатъчно — сви рамене Дравис.
— Засега — напомни му Соло. — Но територията на Империята намалява вече пета година и с времето ще става все по-малка. Сега сме почти еднакво въоръжени, но нашите хора са по-мотивирани и много по- добре обучени от техните.
— Може би — вдигна вежди контрабандистът. — А може и да не излезе така. Чух, че командването им е поел нов човек. И ви създава големи проблеми, като в системата на Оброа скай например. Говори се, че преди известно време сте изгубили цяла военна част от Еломин. Ужасно, да изгубиш цяла военна част по този начин!
— Не забравяй, че този, който ни създава неприятности, някой ден ще се обърне и срещу вас — озъби се Хан и вдигна пръст: — И ако си мислиш, че Новата република не разполага с достатъчно средства, помисли само колко се нуждае от пари Империята.
— Наистина има риск — съгласи се лесно Дравис и се изправи. — Е, беше ми приятно да се видим отново, Соло, но трябва да тръгвам. Поздрави принцесата си от мен.
— Ще предадеш на хората си предложението ми, нали?
— въздъхна Хан.
— Да, разбира се. Нищо чудно и неколцина да приемат. Никога не се знае.
Хан кимна. На повече не се и бе надявал от тази среща.
— Искам да те питам още нещо, Дравис. Кой командва парада, след като Джаба вече го няма?
Дравис го изгледа замислено и отговори:
— Е, това не е кой знае каква тайна. Имай предвид, че официална йерархия вече няма. Но ако трябва да заложа на някого, бих посочил Талон Карде.
Соло се намръщи. Беше чувал за Карде, разбира се, но никога не бе предполагал, че групата му е дори в първата десетка, да не говорим за върха. Или Дравис грешеше, или Карде беше от хората, които предпочитаха да не се шуми около тях.
— Къде мога да го намеря? — попита.
— Наистина ли искаш да знаеш? — усмихна се Дравис.
— Може би някой ден ще ти кажа.
— Дравис…
— Трябва да тръгвам. Ще се видим пак, Чуи — обърна се към изхода, но се спря: — Между другото, кажи на онова твое приятелче там, че е най-лошото подкрепление, което съм виждал. Мисля, че може и да ти е полезно — ухили се, обърна се отново и започна да си проправя път през тълпата.
Хан го изпрати с поглед и се намръщи. Дравис поне не се страхуваше да им обърне гръб, когато си тръгваше. Някои от другите контрабандисти, с които бе говорил, не му се доверяваха дори толкова. Бяха отбелязали някакъв напредък. До него Чубака недоволно измърмори.
— Какво друго може да се очаква, след като в съвета е адмирал Акбар? — сви рамене Хан. — Всички знаят, че калмарианците се справиха с контрабандистите още преди началото на войната. Не се притеснявай, ще дойдат при нас. Поне някои от тях. Дравис може да си говори колкото иска за печалбата и тръпката, но ако им предложиш сигурност и улеснения за поддържането на корабите, без да им обираш печалбата като Джаба и без някой да стреля по тях, всички ще се заинтересуват. Хайде, време е да се прибираме.
Излезе от сепарето и тръгна към бара, зад който едва се виждаше изходът. Спря до едно сепаре по средата и погледна единствения посетител вътре.
— Имам съобщение за теб — каза той. — Трябва да ти предам, че си най-лошото подкрепление, което е виждал Дравис.
Уедж Антилис се ухили и излезе иззад масата:
— Мисля, че това беше основната цел — каза той и прокара пръсти през черната си коса.
— Така е, но явно той не беше на това мнение — въпреки това Хан беше готов да признае, че Дравис имаше право. Доколкото знаеше, единственото място, където Уедж не стърчеше нелепо, беше пилотската кабина на изтребител при гоненето на императорски кораби. Огледа се и попита: — А къде е Пейдж?
— Тук съм, сър — долетя иззад рамото му тих глас. Капитанът се обърна. До тях бе застанал среден на ръст мъж, който с нищо не биеше на очи. Беше от хората, които се вписваха във всякаква обстановка и не се забелязваха. В края на краищата това беше основната цел.
— Видя ли нещо подозрително? — попита Хан. Пейдж поклати глава:
— Нямаше подкрепления, не носеше никакви други оръжия освен бластера. Този тип сигурно ти има огромно доверие.
— Аха. Отбелязваме напредък — Хан се огледа. — Да потегляме. Както е тръгнало, доста ще закъснеем, докато стигнем до Корускант. Искам на връщане да минем през Оброа скай.
— Ще търсим изчезналата еломинска бойна част? — попита Уедж.
— Да — сериозно отговори Хан. — Искам да видя дали вече са разбрали какво се е случило с тях. И ако имаме късмет, може дори да узнаем кой стои зад всичко това.
ГЛАВА 3
Сгъваемата масичка в личния кабинет беше нагласена, храната — готова за поднасяне и Талон Карде тъкмо наливаше виното, когато на вратата се почука. Както винаги, беше преценил времето изключително точно.
— Мара? — попита той.
— Да — потвърди от другата страна на вратата млад женски глас. — Покани ме да ти правя компания за вечеря.
— Заповядай.
Вратата се отвори и Мара Джейд влезе в стаята с обичайната си котешка грациозност.
— Не ми каза за какво — зелените й очи се вторачиха в разкошно подредената маса — е всичко това — довърши тя.
Гласът й беше едва доловимо по-различен. Зелените очи се върнаха към него и го изгледаха студено и претеглящо.
— Не, изобщо не е това, за което си мислиш — увери я Карде и я поведе към стола от другата страна на масата. — Просто малка работна вечеря.
Иззад бюрото му се чу нещо средно между мъркане и ръмжене.
— Точно така, Дранг, работна вечеря — обърна се към източника на звука Карде. — Изчезвай.
Ворнскърът се измъкна иззад бюрото, свел муцуна до пода, сякаш търсеше следи по време на лов, а предните му лапи дращеха по килима.
— Казах ти да излезеш — твърдо повтори Карде и посочи отворената зад Мара врата. — Вечерята ти е в кухнята. Щурм отдавна е там и сигурно вече е изял половината. Дранг с ръмжене тръгна към вратата.
