— Как изглеждаше?
— Не знам — изсъска Чен, изгубил самообладание. Криенето из горите и наблюдаването на тежковъоръжени щурмоваци явно не беше привична дейност за един опитен хакер. — Заповядаха никой от нас да не се доближава до него и да не разпитва.
Ландо улови погледа на Хан:
— Сигурно не искат да попадне в ръцете на Империята. Може би някой изменник, който се опитва да стигне до Новата република?
Соло замислено сви устни:
— Мен ме притеснява повече, че са го преместили от спалното помещение. Това може и да означава, че щурмоваците планират да останат тук известно време.
— Карде не е споменавал такова нещо — възрази Чен.
— По това време може и да не го е знаел — сухо отговори Ландо. — Вярвай ми, веднъж и аз се бях замесил в сделка с щурмоваци — подаде бинокъла на приятеля си. — Изглежда, влизат вътре.
Наистина се бяха насочили към главната сграда. Хан наблюдаваше как се бе подредила процесията — отпред вървяха Карде и синьокожият офицер от имперската флота, след тях се точеше внушителната свита, от двете им страни маршируваха колоните щурмоваци.
— Някаква идея, кой може да е оня с червените очи? — попита той Чен.
— Мисля, че е върховен адмирал или нещо такова. Преди известно време стана главнокомандващ флотата. Не знам как се казва.
Хан се обърна към Ландо и срещна разбиращия поглед на приятеля си.
— Върховен адмирал? — предпазливо повтори Ландо.
— Да. Вижте, те се прибират, няма какво повече да наблюдаваме. Може ли да се…
— Да се връщаме на „Сокол“ — промърмори Хан, прибра бинокъла в калъфа на колана и започна пълзешком да се изтегля назад от дървото, зад което се бяха прикрили.
Върховен адмирал. Нищо чудно, че напоследък галактиката се струва тясна на Новата република.
— Предполагам, че в „Сокол“ едва ли имаш сведения за върховните адмирали на Империята — прошепна Ландо, докато пълзеше до него.
— Нямам — отвърна Хан. — Но в архивите в Корускант ще открием.
— Чудесно — думата бе погълната от шумното съскане на тревата, която се прегъваше под телата нм, докато пълзяха към кораба. — Да се надяваме, че ще останем живи достатъчно дълго, за да занесем новината там.
— Ще се справим — мрачно го увери Хан. — Ще останем тук, за да разберем каква игра е замислил Карде, и после ще се измъкнем. Дори ако трябва да излетим със защитната мрежа върху кораба.
Люк разсеяно си помисли, че най-странното нещо при идването в съзнание този път е, че не изпитва никаква болка. А би трябвало да е доста понатъртен. Ако съдеше от спомена за последните секунди и от натрошените дървета, които се виждаха през изпочупения таван на изтребителя, би трябвало да се смята за късметлия заради това, че е оцелял, да не говорим, ако е останал и незасегнат. Явно предпазните колани и въздушната възглавница бяха подпомогнати от нещо по-сложно, може би от авариен компенсатор на ускорението.
Зад него се чу пронизващо костите електронно пиукане.
— Добре ли си, Арту? — извика той, измъкна се от креслото и тромаво започна да се изкачва по наклонения под. — Дръж се, идвам!
При сблъсъка релето за обработка на информация на дроида се бе счупило, но както изглеждаше, беше се отървал само с това и с няколко незначителни вдлъбнатини по корпуса.
— По-добре да изчезваме от тук — каза Люк и го освободи от предпазните колани. — Другият ичтребитс.1 може да се върне всеки миг с още подкрепления.
С усилие замъкна Арту назад към кърмата. Люкът се отвори без особена съпротива, той скочи на земята и се огледа.
Вторият изтребител нямаше да доведе никакви подкрепления. Беше се разбил задно с тях и сега беше в по-тежко състояние от техния, ако това бе възможно.
Арту изненадано избипка. Люк се обърна към него, после отново погледна към останките от кораба. С тия системи за безопасност Мара едва ли бе сериозно ранена. От базата със сигурност щяха да изпратят спасителен екип, за да разбере какво се бе случило, и дотогава тя щеше да издържи. И все пак може би бе пострадала.
— Почакай, Арту — извика той. — Ще отида да хвърля един поглед.
Отвън изтребителят изглеждаше доста по-смачкан от неговия, но вътре положението бе по-добро. С усилие той си проправи път през отломките в задната част, където бяха местата на механика и стрелците, и се изправи пред вратата на пилотската кабина. Над креслото се виждаше единствено главата на пилота, но още от пръв поглед към златистите медни коси се потвърди първоначалното му предположение. Преследвачът му наистина беше Мара Джейд.
Той спря нерешително пред вратата на пилотската кабина и се поколеба още няколко секунди, разкъсван между необходимостта да бърза и нуждата да задоволи разбирането си за етика. Двамата с Арту трябваше да изчезнат възможно най-бързо, преди да се появят подкрепленията от базата. Но ако сега изоставеше Мара, без дори да провери какво е състоянието й…
В главата му изплува споменът за онази нощ в Корускант, когато Бен Кеноби се бе появил, за да се сбогува за последно с него. Малко по-късно на покрива на двореца той бе казал на Трипио: „Джедаят не бива да попада в клопката да мисли само за важните за цялата галактика проблеми и да забрави за грижата си към отделните хора.“ А и щеше да отнеме не повече от минута. Пристъпи в кабината и се надвеси над пилотското кресло.
Погледът му срещна широко отворените, в пълно съзнание зелени очи, които го гледаха над дулото на малък бластер.
— Сигурна бях, че ще дойдеш — със задоволство каза тя. — Отдръпни се. Веднага.
Той се подчини и попита:
— Добре ли си?
— Не е твоя работа — изръмжа тя, изправи се и измъкна със свободната си ръка малка плоска кутия изпод седалката. Лек блясък привлече погледа му. Тя отново носеше лазерния му меч на колана си. — В малкия отсек точно над люка има кутия — продължи тя. — Вземи я!
Намери дръжката и отвори отделението. Вътре имаше метална кутия с надпис на непознат за него език, която приличаше на животоспасяващ медицински комплект.
— Надявам се, че няма да ни се наложи да изминаваме пеш целия път обратно до базата — отбеляза той, извади кутията и затвори отделението.
— Аз поне нямам подобно намерение — отвърна тя. Подвоуми се, но го последва долу на земята. — А дали ти изобщо ще се върнеш, е съвсем друг въпрос.
Той впи очи в нея и леко кимна към останките от изтребителя:
— Възнамеряваш да довършиш започнатото? Мара изсумтя:
— Слушай, момченце, ти ни свали на земята, а не аз. Единствената ми грешка беше, че бях твърде близо до теб, когато се удари в дърветата. Остави кутията на земята и свали най-сетне дроида.
Люк послушно изпълни заповедите й. Когато донесе Арту при нея, тя бе отворила капака на животоспасяващия пакет и бърникаше нещо вътре с една ръка.
— Стой на място! — извика тя. — И дръж ръцете си така, че постоянно да са ми пред очите.
Млъкна и наклони леко глава, сякаш се ослушваше. След малко Люк дочу шума от приближаващ кораб.
— Изглежда, превозът ни до базата вече пристига. Искам вие двамата с дроида… — тя млъкна посред изречението, очите й напрегнато се взираха в нещо, което Люк не можеше да види, чертите на лицето й се изостриха от напрежение. Той изненадано се опитваше да разбере какъв е проблемът…
Тя рязко тръшна капака на кутията на животоспасяващия комплект и извика:
— Бягай! — размаха бластера към останките от разбитите изтребители. С ръката, с която държеше бластера, вдигна от земята плоската кутия и я пъхна под лявата си мишница, — В гората, и двамата! Бегом!
