Люк бързо пресметна възможностите.
— Хайде, Арту — прошепна той. — Тук става прекалено пренаселено. Да влезем по-навътре в гората и да излезем от другата страна на корабите.
За щастие разстоянието до главния хангар и строените в редица кораби не беше голямо, те пристигнаха след няколко минути и откриха, че изтребителя им го няма.
— Не, нямам представа, къде може да са го преместили — изръмжа Люк, като се опитваше да разгледа всичко, без да се поддава от прикритието си. — Ти не можеш ли да го засечеш?
Арту изпиука отрицателно, като се разпростря в обяснения, които Люк не се и опита да проследи.
— Добре, няма значение — успокои го. — Ще отидем в някой град и ще намерим нещо с работещ хипердвигател. Ще се наложи сега да вземем един от техните кораби.
Огледа се с надеждата, че ще открие Z-95, някакъв изтребител или плъзгам, с чието управление бе поне бегло запознат, но се виждаха само корелиански корвети и нещо, което приличаше на малък товарен кораб.
— Някакви предложения? — попита той Арту. Дроидът изпиука утвърдително и посочи с щипците си двойка дълги и тесни кораби, близо два пъти по-дълги от техния изтребител. Явно бяха някакви скоростни бойни кораби, но не приличаха на нищо, което се използваше във флотата на Новата република.
— Някой от тия? — със съмнение попита Люк.
Арту отново изпиука, в отговора му ясно личеше едва сдържано нетърпение.
— Точно така, нямаме време — съгласи се Люк. Стигнаха до изтребителя без никакви проблеми. За разлика от неговия люкът на този беше не отгоре, а отстрани на корпуса и според Люк вероятно това беше една от причините, заради които Арту го бе избрал. Повдигна дроида и го качи вътре. Пилотската кабина не бе по-просторна от тази, с която бе свикнал, но зад нея имаше три места — за механик и двама стрелци. Креслата не бяха пригодени за космически роботи, но с малко усилия Люк разпъна предпазните колани, успя да настани дроида между двете седалки и здраво да го привърже за мястото му.
— Изглежда, всичко работи — промърмори той, след като погледна мигащите лампички на контролното табло, и заповяда на дроида: — В стената до теб има контакт, в който можеш да се включиш, направи бърза проверка на системите, докато аз се настаня. С малко късмет може и да изчезнем от тук, преди някой да разбере, че сме се освободили.
Мара изпрати съобщение на Чин по общия канал, свърза се с Авис и другите на „Хилядолетен сокол“ по секретния и тръгна намръщено към третата барака. За пореден път реши, че мрази цялата вселена. Тя беше открила Скайуокър, при това абсолютно сама, без ничия помощ. Никой не го оспорваше, а и нямаше никакъв смисъл да го поставят под съмнение. Следователно на нея, а не на Карде принадлежеше последната дума за съдбата на джедая.
Трябваше да го оставя там, горчиво си мислеше, докато вървеше по отъпканата пътека. Сигурно щеше да си умре в студения космос. Замисли се за няколко секунди. Но ако той беше умрял там сам-самичък, тя никога нямаше да знае със сигурност какво се е случило с него. Освен това нямаше да изпита удоволствието да го убие със собствените си ръце. Тя сведе глава към лазерния меч в ръката си, подхвърли го леко и се загледа в слънчевите отблясъци по сребристия метал. Можеше да се отбие в бараката, все едно минава на обичайна проверка, и да приключи с него. И след това да заяви, че той я е нападнал. Без помощта на Силата Скайуокър щеше да е лесна плячка, дори за нея, която бе държала в ръка лазерен меч не повече от десетина пъти през живота си. Лесно, чисто и много бързо. А и не дължеше на Карде нищо независимо от доброто му отношение към нея. Когато ставаше въпрос за нещо такова… И все пак!
Почти бе стигнала до четвъртата барака, без да бе взела категорично решение, когато чу двигателите. Погледна нагоре, вдигна ръка над очите си, опитвайки се да открие приближаващия кораб. Не се виждаше нищо, но шумът ставаше по-силен и тя внезапно осъзна, че идва от някоя от собствените им машини. Обърна се рязко и погледна към главния хангар. Тъкмо навреме, за да види как над дърветата се издига единият от двата реактивни изтребителя. За миг остана неподвижна, чудеше се какво, в името на Империята, бе замислил Карде. Може би изпращаше почетен ескорт за върховния адмирал Траун или кораб, който да го доведе до базата? В този миг истината блесна пред очите й.
Тя се обърна и хукна към четвъртата барака, като в движение извади малкия бластер от кобура над лявата китка. Ключалката на вратата необяснимо отказа да се отвори и след втория опит тя я простреля. Скайуокър го нямаше вътре. Тя изруга ядно и се втурна през двора. Реактивният изтребител бе завил и изчезваше над гората на запад. Пъхна бластера обратно в кобура и извади предавателя от колана.
Отново изруга. Адмирал Траун и хората му щяха да пристигнат всеки момент и всяко споменаване за присъствието на Скайуокър тук щеше да им създаде огромни неприятности.
Оставаше й само една възможност.
Тя приготви втория изтребител за излитане и след по-малко от две минути вече бе във въздуха. Скайуокър не можеше да й избяга. Включи двигателите на пълна мощност и се впусна в лудо преследване.
ГЛАВА 23
Излетелият след тях реактивен изтребител на Карде и имперският звезден разрушител, който се спускаше от орбита, се появиха на екрана почти едновременно.
— Май ще си имаме сериозни неприятности — извика Люк на Арту.
Отговорът на дроида бе погълнат от шума на двигателя, тъй като Люк дръпна лоста за превключване на пълна мощност. Непознатите уреди за управление май съвсем отдалеч напомняха командното табло на снежните шейни, използвани от Съюза на Хот, но реагираха доста по-мудно на командите, което говореше, че изтребителят е натоварен със страшно много въоръжение и мощност на двигателите. Краткият досег с тях бе достатъчен на Люк, за да се увери, че с времето няма да има никакви проблеми да овладее управлението на изтребителя. Но сега тъкмо време нямаше.
Рискува да хвърли поглед към екрана пред него. Другият изтребител се приближаваше бързо, след около минута-две щеше да го настигне. Явно пилотът беше много по-опитен от Люк. Или жестоката решимост да залови избягалия джедай изцяло отхвърляше нормалната човешка предпазливост. И в двата случая зад него беше Мара Джейд.
Изтребителят се спусна леко, перката на долната опашка близна върховете на дърветата и Арту рязко изсвири в знак на протест.
— Съжалявам — извика назад Люк, по челото му изби студена пот и той понамали скоростта. Тъкмо си бе помислил за здравия човешки разум…
Бръснещият полет над върховете на дърветата бе единствената възможност за момента. По някакви непознати за него причини гората заглушаваше или смущаваше работата на скенерите за претърсване и на радарите. Ниският полет принуждаваше и преследвача му да се смъкне надолу, за да не го изгуби от поглед сред пъстротата на дърветата, и освен това отчасти го прикриваше от летящия в орбита имперски звезден разрушител.
Люк погледна към екрана и стомахът му се присви. Сега вече знаеше кои са гостите, за които бе споменала Мара. Изглежда, бе успял да се измъкне в последния момент. От друга страна, преместването му в бараката подсказваше, че въпреки всичко Карде бе решил да не го предава на имперската флота. Заслужаваше си да го попита някой ден, за предпочитане от доста голямо разстояние.
Зад него Арту изсвири предупредително. Люк се завъртя в креслото, погледът му прескачаше по екраните на командното табло, търсейки източника на тревогата. Извъртя се обратно. Отгоре, точно над горната перка, на разстояние, по-малко от дължината на един кораб, бе другият изтребител.
— Дръж се! — извика Люк и здраво стисна зъби. Единствената възможност сега бе да опита падащото койогранско обръщане, като убие инерцията и рязко дръпне нагоре. Завъртя руля с една ръка и бутна напред лоста, за да отвори клапана на пълна мощност.
Изтребителят заби нос към земята, чу се трясък от сблъсъка с чупещи се клони и Люк увисна безпомощно на предпазните си колани. Корабът се завъртя и пропадна надолу, излязъл от контрол. Последното, което чу. преди тъмнината да го обгърне, бе електронният писък на Арту.
Трите совалки се приземиха в изящен синхрон, а придружаващите ги изтребители се заковаха над тях в перфектно изпълнена маневра.
