тайна от другите си клиенти?
Карде се усмихна отново:
— Май подценявате способностите на имперското разузнаване, капитане. Те знаят много повече за ходовете на Новата република, отколкото смятате.
— Точно вие ли ми го казвате… — намръщи се Хан и хвърли поглед към Ландо. — Това ме подсеща, че исках да ви попитам още нещо. Ландо предполага, че сигурно познавате някой хакер, достатъчно добър, за да проникне в дипломатическите шифри.
Карде леко наклони глава.
— Интересно искане — коментира той. — Особено от страна на човек, който би трябвало да има достъп до тези кодове. Да не би сред върховете на Новата република да са започнали интриги и заговори?
В главата на Хан проблесна споменът за последния разговор с Уинтър и прикритите й предупреждения, но отговори:
— Това е чисто личен въпрос… е, по-скоро личен.
— Аха — кимна контрабандистът. — По някаква случайност на вечеря тук ще бъде един от най-добрите хакери в занаята. Нали и вие ще бъдете?
Хан изненадано погледна часовника си. Покрай разговорите за работа и дребните любезности обещаните от Торв петнайсет минути с Карде се бяха превърнали в два часа.
— Не ни се иска да ви губим времето…
— Изобщо не става въпрос за изгубено време — увери го Карде, остави чашата на масата и се изправи. — Залисахме се в работа и разговори и пропуснахме обяда, затова ще вечеряме по-рано.
— Много добре помня натоварената програма на контрабандистите — кисело кимна Хан, като през главата му прелетяха стотици спомени. — Трябва да се радвате, че намирате време да се храните цели два пъти.
— Прав сте — съгласи се Карде. — Заповядайте!
На идване Хан бе забелязал, че централната сграда се състои от няколко концентрични кръга, в средата с голямата зала и странното дърво. Помещението, в което ги въведе Карде, бе в приземието, точно преди голямата зала, и заемаше почти една четвърт от външния кръг. Вътре имаше няколко кръгли маси, повечето вече заети.
— Тук не обръщаме голямо внимание на протокола за хранене — отбеляза Карде и тръгна към масата в центъра, около която вече се бяха разположили четирима души — трима мъже и една жена.
Домакинът ги настани на свободните места и кимна на останалите около масата:
— Добър вечер на всички. Позволете ми да ви представя Калризиан и Соло, които ще ни удостоят с присъствието си тази вечер — и започна да представя останалите, като посочваше с ръка: — Това са трима от помощниците ми: Уейдуорн, Чин и Чен. Чен е хакерът, за когото ви споменах, може би най-добрият в бранша в този момент — накрая посочи жената: — Ако не се лъжа, вече познавате Мара Джейд.
— Да — потвърди Хан, кимна и се настани на мястото си. По гърба му полазиха тръпки. Мара беше с Карде, когато той ги посрещна от импровизирания си трон в голямата зала. Тогава не остана дълго, но през пялото време ги наблюдаваше напрегнато с невероятните си зелени очи. Точно така ги гледаше и в момента.
— Значи ти си Хан Соло — весело каза хакерът Чен. — Чувал съм за теб. Винаги съм искал да се запознаем.
Хан прехвърли вниманието си от Мара към Чен. Изглеждаше като хлапе и май наистина още нямаше двайсет години.
— Е, чул си разни слухове, а те се раздуват с всяко разказване.
— Вие сте твърде скромен — вметна Карде и махна с ръка. В отговор от другия край на залата се затъркаля четвъртит робот, върху който имаше поднос с нещо като навити листа. — Доста трудно би могъл да бъде разкрасен онзи случай със зигерианските роби например.
Ландо вдигна поглед от подноса с навитите листа:
— Зигерианските роби ли? Нищо не си ми разказвал за тях.
— Нищо особено — отговори Хан и го стрелна с поглед, за да му затвори устата.
За съжаление Чен не забеляза жеста му или пък бе твърде млад, за да разбере значението му.
— Двамата с Чубака нападнали пълен с роби зигериански кораб — запалено заобяснява юношата. — Само двамата. Зигерианците се изплашили и избягали.
— Бяха по-скоро пирати, а не истински робовладелци — предаде се Хан и започна да разказва. — И не се уплашиха от мен, а избягаха, защото им казах, че ще пратя двайсет щурмоваци да проверят разрешителното им за кораба.
Ландо невярващо вдигна вежди:
— И те се хванаха? Приятелят му сви рамене:
— Излъчих съобщението с идентификационния код на един имперски кръстосвач, който бях заел за малко от имперската флота.
— И знаеш ли какво направил след това? — намеси се Чен. — Предал кораба на робите, които намерил затворени в трюма. Дал им го просто така! При това с товара.
— Ах ти, милозлив хапльо! — изръмжа Ландо и лапна едно от завитите листа. — Нищо чудно, че си пропуснал да ми го кажеш.
Хан с усилие запази самообладание:
— Товарът беше плячка на пиратите — озъби се той. — Повечето от нещата много лесно можеха да бъдат проследени. Пък и бяхме в Скъперника Джанодрал, а по това време там действаше един странен закон, според който жертвите на пиратство или робство си поделят имуществото, ако пиратите бъдат заловени или убити.
— Доколкото знам, законът още е в сила — вметна Карде.
— Сигурно. Както и да е. Чуй беше с мен, а ти много добре знаеш мнението му за робството.
— Аха — сухо отвърна Ландо. — Шансът им за благополучно измъкване щеше да е по-голям срещу двайсет щурмоваци.
— И ако не ги бях пуснал да си вървят с кораба… — едва доловимо пиукане прекъсна думите му.
— Извинете ме — каза Карде и измъкна предавател от колана си. — Слушам.
Хан не успя да чуе нищо, но внезапно лицето на домакина им се напрегна.
— Веднага идвам — изръмжа Карде, изправи се и закачи предавателя обратно на колана. — Отново се извинявам, но присъствието ми е наложително другаде.
— Някакви неприятности? — попита Хан.
— Надявам се, че няма да се стигне дотам — Карде погледна към другата страна на масата, Хан се обърна и видя, че Мара вече се е изправила. — Няма да ни отнеме повече от десетина минути. Наслаждавайте се на вечерята си.
Двамата напуснаха масата. Хан погледна към Ландо и промърмори:
— Имам някакво лошо предчувствие.
Той кимна, без да отмества погледа си от отдалечаващите се Карде и Мара, на лицето му се бе изписала почуда.
— Виждал съм я някъде — прошепна Ландо. — Не знам къде, но съм сигурен, че съм я виждал, и мисля, че тогава изобщо не беше контрабандист.
Хан плъзна поглед по останалите край масата, които си говореха предпазливо, а в очите им проблясваше едва прикрита тревога. Дори Чен забеляза внезапно настъпилото напрежение и усърдно се бе заел с ордьовъра.
— Е, гледай да се сетиш по-бързо, приятелю — тихо каза Хан. — Може и да загубим благоразположението, с което ни приеха.
— Опитвам се. А какво ще правим сега?
Към тях се приближи още един робот, на таблата му бяха подредени купички със супа.
— Да ни е сладко — отговори Хан.
— Излезе от светлинна скорост преди десетина минути — стегнато докладва Авис и посочи точката на екрана. — Капитан Пелаеон се свърза с нас две минути по-късно и помоли да говори лично с вас.
Карде леко подръпна долната си устна с пръст и попита:
