— И за мен не е — отвърна студено Карде. — Непреодолимо е това, че са наши гости. Седели са на нашата маса и са яли от храната ни. Все едно дали ти харесва или не, под наша закрила са.
Мара стисна устни и попита подигравателно:
— Тези правила на гостоприемството и за Скайуокър ли се отнасят?
— Много добре знаеш, че това е съвсем различен случай — отговори той. — Но сега не е нито времето, нито мястото да го предаваме на Империята, дори и окончателно да решим това. Разбираш ли?
— Не — изръмжа тя. — Не разбирам!
Карде я изгледа остро, изкушавайки се да й каже, че не е нужно да разбира, а трябва просто да се подчинява. Вместо това обясни:
— Въпрос на съотношение на силите. Не сме в позиция да се пазарим, когато над нас кръжи имперски звезден разрушител. Не бих сключил сделка при такива обстоятелства, дори Траун да бе най-честният клиент в галактиката. А той изобщо не е такъв. Сега разбираш ли?
Тя си пое дълбоко дъх и бавно издиша.
— Не съм съгласна — стисна зъби, — но ще приема решението ти.
— Благодаря. След като Траун си замине, можеш да попиташ генерал Калризиан за опасностите при сключването на сделки, когато около теб е пълно с щурмоваци — той погледна към екрана — И така, ще преместим „Сокол“, Соло и Калризиан. Скайуокър и дроидът нека си стоят на мястото, четвърта барака е достатъчно добре прикрита, на нея може да попадне само човек, решен да претърсва всичко.
— А ако Траун реши да обиколи всичко?
— Тогава наистина ще имаме неприятности — спокойно се съгласи Карде. — Но, от друга страна, дълбоко се съмнявам, че Траун би слязъл долу, ако смята, че има опасност от въоръжено стълкновение. Хората от висшия команден ешелон не са получили постовете си, рискувайки ненужно живота си — кимна към вратата. — Стига толкова приказки. Имаш да изпълняваш задълженията си, а и аз имам работа. Да вървим.
Мара кимна и се обърна към вратата, но той я спря, изведнъж сетил се за нещо:
— Къде прибра лазерния меч на Скайуокър?
— В моята стая. Защо?
— По-добре го премести някъде. Не ми се вярва, че могат да го намерят, но по-добре да не рискуваме. Сложи го в резонаторните камери в трета барака, те би трябвало да осигурят достатъчно добра защита срещу сканирането с насочени лъчи.
— Добре — тя го изгледа замислено: — Какво беше онова за междузвездните бойни кораби?
— Чу всичко, което казах.
— Знам, питам за нервната ти реакция. Той се намръщи:
— Мислех, че съм успял да я прикрия.
— Аз я забелязах — очаквателно го гледаше тя.
Карде облиза устни:
— Ще си поговорим за това по-късно. Сега имаме по-спешна работа.
Мара го изгледа изучаващо, кимна и излезе. Карде си пое дълбоко въздух и се изправи. Най-належащо бе да се върне в трапезарията и да съобщи на гостите внезапната промяна в плановете. След това трябваше да се приготви за срещата лице в лице с най-опасния мъж на Империята. Щяха да разговарят за Скайуокър и свободни бойни кораби.
Очертаваше се изключително интересна вечер.
— Добре, Арту — извика Люк, след като успя да направи последната връзка. — Вече съм готов да опитам. Стискай палци.
От съседната стая долетя объркано електронно пиукане и той реши, че по всяка вероятност дроидът му напомня, че не разполага с пръсти. Погледна към дясната си ръка, размърда пръсти и почувства неприятно притъпено боцкащо изтръпване. Повече от пет години не си бе помислял за дясната си ръка като прикрепена към рамото машина. Сега изненадващо не можеше да я възприеме по друг начин.
Арту нетърпеливо избръмча.
— Добре — извика Люк, отърси се от мислите за ръката, хвана жицата и я насочи към правилния според него контакт. Изведнъж осъзна, че ръката можеше да бъде направена само с една батерия и в такъв случай нямаше да му свърши никаква работа. — Включвам! — извика той и пъхна жицата в контакта.
Абсолютно безшумно и леко, без никакъв драматизъм вратата се отвори.
— Стана! — невярващо прошепна Люк. Предпазливо се наведе да надникне навън, като внимаваше да не измъкне жицата от контакта.
Слънцето почти бе залязло и дърветата хвърляха дълги сенки по двора. Отпред се виждаше малка част от празното пространство между сградите, не се мяркаше никой. Той се приготви за скок, дръпна жицата от контакта и се хвърли към вратата.
Релето отчете прекъсването на веригата, вратата започна да се затваря и замалко да притисне левия му глезен, но той се извъртя във въздуха и падна на земята. Застина за миг, заслушан да чуе дали действията му няма да предизвикат някаква реакция. Но надвисналата тишина не бе нарушена от никакъв звук и след няколко секунди той се изправи и изтича до другата врата на бараката. Арту беше прав, от тази страна наистина нямаше ключалка. Люк бутна вратата, огледа се още веднъж и се вмъкна вътре.
Дроидът избухна в ентусиазирано приветствие, въртейки се безпомощно в усмирителния колан — специално изработеното за неговото тяло устройство не позволяваше на колелата му да се движат.
— Тихо, Арту — смъмри го Люк и се наведе да разгледа колана. — Стой мирно.
Безпокоеше се, че коланът може да е прикачен или по някакъв начин здраво захванат за вътрешната система на колелата на Арту. В такъв случай щяха да са нужни съответни инструменти, за да може да го освободи. Но устройството беше далеч по-просто — приковаваше дроида към пода, така че да не може да се движи. Люк освободи закопчалките, бутна настрани висящите ремъци и Арту бе свободен.
— Хайде — подкани той дроида и тръгна към вратата. Доколкото можеше да види, дворът бе все така празен.
— Корабът трябва да е някъде там — прошепна и посочи главната сграда. — Изглежда, най-добрият начин да се приближим е да заобиколим отляво, като вървим колкото може по-навътре под дърветата. Ще се справиш ли с неравния терен?
Арту изкара скенера си и след секунда изпиука предпазливо потвърждение.
— Добре. Внимавай дали някой няма да излезе от сградите.
Вечеряха под прикритието на дърветата, може би бяха изминали една четвърт от пътя до кораба, когато Арту изсвири предупредително.
— Не мърдай — прошепна Люк, сви се зад един огромен ствол, надяваше се, че са достатъчно навътре в сенките, за да ги забележат.
Черните му дрехи се сливаха с тъмната гора, но синьо-бялото на Арту изпъкваше ясно дори и отдалеч. За щастие тримата мъже, които излязоха от централната сграда, изобщо не погледнаха към тях, а тръгнаха направо към покрайнините на гората. Движеха се бързо и решително и преди да се изгубят между дърветата, и тримата едновременно извадиха бластерите си. Арту приглушено изпиука.
— И на мен не ми харесва — отвърна Люк. — Да се надяваме, че няма нищо общо с нас. Чисто ли е вече?
Дроидът изсвири утвърдително и двамата потеглиха отново. Люк се опитваше да наблюдава гората зад тях, не беше забравил завоалираните намеци на Мара за опасните хищници. Разбира се, възможно бе да го е излъгала, за да го обезкуражи от мисълта за бягство. Той така и не откри по прозореца на първата стая следи от алармено устройство, каквото според твърденията й трябваше да има. Арту изпиука отново. Люк погледна към двора и застина. От централната сграда бе излязла Мара.
Тя застана на стъпалата и разсеяно вдигна глава към небето. Тези няколко секунди му се сториха цяла вечност. Люк я наблюдаваше, дори не смееше да отклони очи от нея, за да провери дали Арту се е прикрил добре. Ако се обърнеше в тяхната посока или отидеше да провери бараката… Внезапно тя наведе глава с решително изражение на лицето. Обърна се към втората барака и отривисто тръгна към нея.
Люк въздъхна, дори не бе разбрал, че е сдържал дъха си. Все още не бяха в безопасност. Ако Мара се обърнеше наляво, можеше да ги види, но нещо във вида й подсказваше, че вниманието и мислите й са насочени някъде навътре в нея. Сякаш току-що бе взела някакво трудно решение. Мара влезе в бараката и
